Последната от новодошлите спря под Лито и погледна към него. Тогава и останалите жени в залата вдигнаха главите си и заковаха погледи в Бог-Императора.
Айдахо се озърна от ляво на дясно. Облечените в бяло жени бяха запълнили поне петстотинметрово пространство под перваза и в двете посоки. Някои от тях вдигнаха децата си към Лито. Страхопочитанието и покорството им явно бяха абсолютни величини. Той почувства, че ако Бог-Императора заповяда, щяха да разбият главите на бебетата си в перваза. Бяха готови да сторят всичко!
Лито снижи челните сегменти на тялото си върху колата. После отправи благ поглед надолу и гласът му прозвуча като нежна ласка:
— Давам ви наградата, която заслужихте със своята вяра и служба. Назовете я и тя ще ви бъде връчена.
Цялата зала отекна:
— Ще ви бъде връчена.
— Което е мое, то е и твое — изрече Лито.
— Което е мое, то е и твое — извикаха жените.
— А сега — предложи той, — споделете с мен мълчаливата молитва за посредничество и всеучастие. За да пребъде човешкият род.
Сякаш бе само една, всички глави в залата се сведоха. Облечените в бяло жени притиснаха като в люлка децата си и се загледаха в тях. Айдахо почувства мълчаливото единение като някаква сила, търсеща път към него, решила на всяка цена да преодолее съпротивата му. Той отвори широко устата си и задиша учестено, противопоставяйки се на нещо, което усещаше почти като физическо посегателство. Мисълта му лудешки диреше опора, за която би могла да се залови.
Жените бяха армия, за чиято сила и единство не бе и подозирал. Дори повече — съзнаваше, че не може да вникне в тази сила и да я осмисли. Смогваше само да я наблюдава, давайки си сметка за нейното съществуване.
Ето какво бе създал Лито.
Айдахо си припомни думите му от срещата им в Цитаделата:
— Предаността на една армия от мъже се пренася преди всичко към самата армия, не и към цивилизацията, която я е създала и я поддържа. Докато верността на армия от жени се насочва много по-силно към нейния предводител.
Предлага ми да споделя с него всичко това — помисли той. И сега този отговор го поразяваше с посредствеността си.
— Не виждам смисъла — бе рекъл Айдахо.
— Повечето хора не са създадени подвластни на здравия смисъл.
— Нито една войска, независимо дали е от мъже или жени, не е в състояние да бъде гарант за мира. Империята ти не е неговото царство! Ти…
— Моите Говорещи с риби снабдиха ли те с нашите писани истории?
— Да, но освен това минах из твоя град и наблюдавах хората. Те са агресивни!
— Дънкан, можеш ли да ме разбереш? Мирът стимулира агресивността.
— А ти казваш, че твоята Златна Пътека…
— …не е мирът в точния смисъл на думата. Тя е спокойствието и плодородната почва за израстване на стабилни видове и класи, но също така и на различни форми на агресивност.
— Говориш с гатанки!
— Говоря ти за отдавна събрани наблюдения, които доказват, че състоянието на мир е състояние на победени. То е капан, в който са се озовали жертвите. И те, жертвите, призовават агресията.
— Твоето проклето насилствено спокойствие! Какъв е смисълът от него?
— Ако врагът липсва, той трябва да бъде създаден. Силата на военната машина, лишена от намираща се извън страната цел, неизменно се обръща срещу собствения си народ.
— Не разбирам на какво се надяваш.
— Внасям промени в желанието на хората да воюват.
— Те не искат войната!
— Те искат да има хаос. А машината е най-лесно достижимата форма на безредие.
— Не вярвам на нито една твоя дума. Играеш някаква опасна игра, позната само на теб.
— Много е опасна, наистина. Връщам се към старите първоизточници на човешко поведение с цел да ги пренасоча. Рискът се крие във възможността да потисна силите, които направляват и от които зависи оцеляването на човека. И въпреки всичко те уверявам, че моята Златна Пътека е достатъчно сигурна.
— Но не си потиснал антагонизма!
— Разпръсквам някои енергии на едно място и ги насочвам към друго. Онова, което не подлежи на контрол, следва да бъде впрегнато в работа.
— Какво може да попречи на желанието на армията ти да завземе властта?
— Аз съм този, който я води.
Загледан в неизброимото множество от жени в огромната зала, Айдахо не можеше да отрече значението на фокусиращата роля на предводителя. И все по-ясно забелязваше, че част от ласкаещото преклонение бе насочено към собствената му личност. Изкушението сякаш се превръщаше в идея-фикс — можеше да поиска всичко от тях… Всичко! Мощта, събрана в залата, наподобяваше експлозив, винаги готов да избухне. Веднъж осъзнатото състояние на нещата го принуждаваше да вникне по-дълбоко в смисъла на казаното от Лито.