Той бе споменал за експлозивния характер на насилието. Докато гледаше жените, вглъбени в своята мълчалива молитва, Айдахо си припомни дума по дума изреченото от Бог-Императора:
— Мъжете са склонни към класово разслоение. Те създават общества на пластове. А точно тези общества са възможно най-съблазнителната покана за развихряне на насилие. Защото не могат да се разпадат кротко на части. Те се взривяват.
— Жените никога ли не го правят?
— Не, освен ако не са почти изцяло под властта на противоположния пол или не са се заключили в модел, където доминираща е мъжката роля.
— Половете не могат да бъдат толкова различни!
— Но са. Жените присъединяват усилията си за благото на общата цел, която излиза извън обсега на класите и кастите. Ето защо оставих юздите в техни ръце.
Сега Айдахо бе принуден да признае, че молещите се безусловно държаха юздите.
Каква ли част от тази мощ би прехвърлил той в моите ръце?
Изкушението беше невъобразимо! Усети как потръпва от него. И с мълниеносна отрезвяваща яснота си даде сметка, че именно такова трябва да е било намерението на Лито: да подложи на изпитание!
Жените, скрили пода на огромната зала, свършиха молитвата си и погледнаха към Бог-Императора. Дънкан осъзна, че никога досега не бе виждал такъв екстаз, овладял без остатък човешко лице — не беше подобен нито на сексуалния захлас, нито съизмерим с възторга от военната победа; не, никъде другаде той не бе виждал нещо, съизмеримо с това върховно преклонение!
— Днес до мен е застанал Дънкан Айдахо — каза Лито. — Дънкан е тук, за да заяви своята преданост така, че всички да го чуят. Е, Дънкан?
Взрив от ледени тръпки разтърси тялото на Айдахо. Лито му даваше възможност за съвсем прост избор:
Обяви, че си предан на Бог-Императора, или умри!
Ако отвърна с подигравка, колебая се или възразя по какъвто и да е начин, жените ще ме убият със собствените си ръце.
Силен гняв го заля внезапно — като кориолна буря. Той преглътна, окашля се и изрече:
— Никой да не подлага на съмнение моята преданост. Аз съм верен на атреидите.
Чу собствения си глас, усилен от Литовото иксианско приспособление.
Звуковият ефект го стресна.
— Приемаме! — изкрещяха жените. — Приемаме и споделяме!
— Ние споделяме — изрече Лито.
Преминаващи обучението млади от Говорещите с риби, които се отличаваха по късите си зелени горни дрехи, се втурнаха от всички страни на залата, причинявайки леки завихряния в сякаш заспалото еднообразие на лица, преливащи от обожание. Всяка възпитаница носеше поднос с голям куп от малки кафяви късчета нафора. Подносите се движеха из множеството и предизвикваха грациозни вълни от пръстите на танцуващи ръце. Всяка ръка взимаше късче нафора и го вдигаше нагоре. Когато една млада Говореща с риби дойде до перваза и вдигна подноса си към Айдахо, Лито пошепна:
— Вземи две парченца и сложи едното в дланта ми.
Голата коленичи и взе две късчета, които се оказаха крехки и хрупкави. Изправи се и подаде внимателно едното от тях на Бог-Императора. Лито попита с гръмовен глас:
— Има ли подбран нов Караул?
— Да, господарю! — извикаха жените.
— Вярвате ли в мен?
— Да, господарю!
— Вървите ли по Златната Пътека?
— Да, господарю!
Вибрацията от женските викове преминаваше на биещи вълни през Айдахо и го зашеметяваше.
— Споделяме ли всички? — запита Лито.
— Да, господарю!
Едновременно с последния отговор Бог-Императора сложи късчето нафора в устата си. Всяка от майките под перваза отхапа трошица от своето парченце и даде остатъка на детето си. Отрупаните Говорещи с риби зад облечените в бяло жени също свалиха ръце и поеха своята нафора.
— Дънкан, изяж го — тихо каза Лито.
Айдахо пъхна късчето в устата си. Тялото му на гола не беше привикнало към подправката, но паметта сигнализира на сетивата. Нафората беше леко горчива и със слабо ухание на мелиндж. Вкусът й разбуди стари спомени в съзнанието му — храненията в сийча, пировете в резиденцията на атреидите и специфичния аромат на подправката, просмукал се във всичко през онези дни…
След като преглътна нафората, той долови тишината в залата, сякаш всички бяха спрели да дишат, когато откъм колата на Лито се разнесе силно изщракване. Айдахо се обърна и откри причината за шума. Бог-Императора бе отворил вратичката на една от преградите в долната част на Царската кола и изваждаше оттам кристална кутия, грееща със синьо-сива вътрешна светлина. Лито я остави на пода на колата, вдигна искрящия капак и взе отвътре кристален нож. Айдахо мигновено го разпозна по ястреба, гравиран в края на дръжката, и по зелените скъпоценни камъни на ръкохватката.