Криспин се усмихна вяло. Данис беше на шията й. И двете бяха дошли. Трудно. Всичко беше трудно в тези последни дни.
Всъщност не можеше да реши защо е тази среща обаче. Това също беше част от проблема, само по себе си.
— Пертений ли те притеснява пак?
— Не. Той е с армията. Би трябвало да го знаеш.
— Не обръщам много внимание кой къде ходи. Прости ми, моля те.
Гледаше го ядосано.
„Казва, че й се ще да те убие“, проговори едва сега Данис в ума му.
— Кажи го сама — сопна се Криспин. — Не се крий зад птицата.
— Не се крия. За разлика от някои. Не е… учтиво да се казват такива неща на глас.
Той се засмя. Неволно. Етиката на полусвета.
Тя също се усмихна, с неохота.
Последва кратко мълчание. Той вдишваше аромата й в стаята си. Две жени на света носеха този парфюм. Вече само една по-вероятно. Другата беше мъртва или още се криеше.
— Не искам да си отиваш — каза Шайрин.
Изгледа я мълчаливо. Тя вирна малката си брадичка. Отдавна бе решил, че чертите й са привлекателни, но не и спиращи дъха в покой. Тъкмо в нейната експресивност, в смеха й, в болката, гнева, тъгата и страха — във всяко от тези неща поотделно и във всички заедно — лицето на Шайрин оживяваше, красотата й пленяваше вниманието и събуждаше желание. И също тъй, когато се движеше, изяществото й на танцьорка, гъвкавостта, неизреченият намек, че всеки полупризнат чувствен копнеж може да бъде утолен. Беше същество, което никога нямаше да е уловено напълно в изкуство без движение.
— Шайрин, не мога да остана. Вече не. Знаеш какво се случи. Ти ме нарече лъжец и идиот затова, че се опитах да го… омаловажа, при последния ни разговор.
— Данис те нарече идиот — поправи го тя и замълча отново.
След дълга пауза Криспин отрони, облече мисълта в думи:
— Не мога да те помоля да дойдеш с мен, скъпа моя.
Брадичката се вирна още малко. Без думи. В очакване.
— Мислил съм за това — промълви той.
— Добре — каза Шайрин.
— Дори не знам дали ще остана във Варена, какво ще правя.
— Аха. Тежкият живот на скитника. Не е за жена.
— Не… за тази жена — отвърна той. Вече беше съвсем изтрезнял. — Ти си едва ли не втората императрица на Сарантион, скъпа. Новите владетели ужасно се нуждаят от тебе. Да има приемственост, хората да се развличат. Можеш да очакваш, че ще те затрупват с още повече от това, което вече имаш.
— И ще заповядат да се омъжа за секретаря на императора?
Той примига.
— Съмнявам се.
— О! Нима? Знаеш всичко за тукашния двор, разбирам.
Той я изгледа мълчаливо.
— Шайрин, бъди честна. Наистина ли се боиш, че точно сега ще се опитат да те принудят да се омъжиш за някого? За когото и да е?
Мълчание.
„Не това е проблемът“, каза Данис.
Тогава не трябваше да го споменава, помисли той, но го премълча. Премълча го, защото нещо свиваше сърцето му, щом я погледнеше. Дъщерята на Зотик, храбра като баща си посвоему.
Каза:
— Ти… Марциниан продаде ли фермата на баща ти?
Тя поклати глава.
— Не съм го молила за това. Забравих да ти го спомена. Помолих го да намери наемател, да я поддържа. Намерил е. Писа ми няколко писма. Много ми разказа за тебе всъщност.
Криспин отново примига.
— Разбирам. Поредното нещо, за което си забравила да ми споменеш?
— Предполагам, че просто не сме си говорили достатъчно. — Усмихна се.
„Точно така“, каза Данис.
Криспин въздъхна.
— Това поне е вярно.
— Радвам се, че си съгласен. — Тя отпи от виното.
Криспин я погледна.
— Сърдита си. Знам. Какво трябва да направя? Искаш ли да те взема в леглото си, скъпа?
— Да ми мине ядът? Не, благодаря.
— Да ти мине тъгата.
Тя замълча.
„Казва да ти кажа, че й се ще изобщо да не беше идвал тук“, каза Данис.
— Лъжа, разбира се — добави Шайрин на глас.
— Знам — каза Криспин. — Искаш ли да те помоля да дойдеш на запад?
Тя го изгледа.
— Ти искаш ли да дойда на запад?
— Понякога искам, да — призна той колкото пред нея, толкова и пред себе си.
Тя си пое дъх.
— Е, това поне е начало. А и ми попремина ядът. Би могъл да ме имаш в леглото вече по други причини.
Той се засмя.
— О, боже! Не мислиш ли, че…
— Знам. Недей. Не го казвай. Не си могъл да мислиш за всичко това, когато дойде, и причините са ми ясни. А сега не можеш по… нови причини, които също знам. За какво искаш да ме помолиш тогава?
Носеше мека тъмнозелена шапка, с рубин за украса. Наметалото й лежеше до нея на леглото. Дрехата й беше от коприна, зелена като шапката, със златни нишки. Обеците й бяха златни, а на пръстите й блестяха пръстени. Докато попиваше тази гледка в ума си, Криспин си помисли, че никога няма да е достатъчно даровит в занаята си, за да я улови така, както изглеждаше сега, макар и седяща неподвижно.