Той се качи на горния етаж, облече си палтото и излезе от къщата, без да се сбогува с никого. Сега грамофонът свиреше „Песен на колела“ — пееше Джуди Гарланд.
Навън валеше силен, студен февруарски дъжд, вятърът сякаш го носеше откъм реката. Рудолф се закашля и макар че беше вдигнал яката на палтото си, усети как дъждовните капки се стичат по вярата му. Крачеше бавно към къщи и му се искаше да заплаче. Караниците с Джули му бяха много неприятни, но те ставаха все по-чести и по-чести. Ако можеха да се любят истински, а не само глупаво да се прегръщат и натискат, от което и двамата се срамуваха, положително нямаше да се заяждат така през цялото време. Но той просто не можеше да се реши на такова нещо. Трябваше да се крият, да лъжат, да се спотайват някъде като престъпници. Отдавна беше решил, че или ще се любят истински, или никак.
Собственикът на хотела отвори вратата на апартамента. Балконът гледаше към Средиземно море. Във въздуха ухаеше на жасмин и мащерка. Двамата по-мургавели от слънцето млади хора огледаха спокойно стаята и отправиха очи към морето. Прислужници от хотела, облечени в униформа, донесоха няколко кожени куфара и ги оставиха в стаята.
— Ça vous plait, Monsieur? — попита собственикът. — Ça va — отговори помургавелият млад мъж.
— Merci, Monsieur.28 — Собственикът на хотела се оттегли от стаята.
Двамата помургавели млади хора излязоха на балкона и се загледаха към морето. Те се целунаха под синьото небе. Уханието на жасмин и мащерка ставаше все по-силно.
Или:
Планината се издигаше зад затрупаната от всички страни със сняг малка дървена колиба. Изтупвайки снега от дрехите си, двамата помургавели млади хора влязоха вътре със смях. В огнището гореше огън. Снегът стигаше чак до прозорците. Бяха съвсем сами сред високите планини. Двамата помургавели млади хора се отпуснаха на пода пред огъня.
Или:
Двамата помургавели млади хора изминаха разстоянието до перона по червения килим. Експресът за Чикаго, целият лъскав, беше готов да потегли. Двамата млади хора минаха покрай прислужника на спалния вагон, облечен в бяло сако, и се качиха във влака. Вътре беше пълно с цветя. Миришеше на рози. Двамата помургавели млади хора се усмихнаха и тръгнаха бавно към вагон-ресторанта, за да пийнат нещо.
Или…
Като зави по Вандерхоф Стрийт, Рудолф се закашля мъчително. Прекалено много глупави филми съм гледал, каза си той.
От мазето през решетката на прозореца проникваше светлина. Вечният огън. Аксел Джордах — неизвестният войн. Ако баща му умре, ще се сети ли някой да загаси лампата, помисли си Рудолф.
Преди да отключи вратата, Рудолф се поколеба. Откакто, майка му наговори онези безумни неща за тридесетте хиляди долара, на него все му беше жал за баща му. Аксел Джордах ходеше из къщи бавно и тихо, като човек, излязъл от болница след тежка операция, усетил предупредителното потупване на смъртта по рамото си. В очите на Рудолф Аксел Джордах винаги беше изглеждал силен, заплашително силен. Гласът му беше силен, движенията — резки и недодялани. А сега продължителните периоди на мълчание, плахите му движения — разгръщаше вестника бавно, сякаш се извиняваше, или си правеше чаша кафе, сякаш се страхуваше да не вдига излишен шум — плашеха Рудолф. Изведнъж му мина през ума, че баща му се готви да умре. Застанал в тъмния коридор с ръка на перилото, за първи път, откакто беше малък, той си зададе въпроса обича ли баща си, или не.
Отключи вратата, която водеше към хлебарницата, мина през нея в задната стая и слезе по стълбите в мазето.
Баща му не правеше нищо, просто седеше на пейката, загледан в пещта, а на пода до него стоеше бутилка уиски. В ъгъла лежеше свита котката.
— Здравей, татко — каза Рудолф.
Баща му обърна бавно глава и кимна.
— Дойдох само да видя дали има нещо да ти помогна.
— Не — отговори баща му. Той се протегна, взе бутилката и отпи малко. После подаде бутилката на Рудолф. — Искаш ли?
— Благодаря — каза Рудолф. Не му се пиеше никак, но чувствуваше, че на баща му ще му бъде приятно, ако пийне. Бутилката беше хлъзгава от потната ръка на баща му. Той отпи. Устата и гърлото му пламнаха.
— Целият си мокър — каза баща му.
— Навън вали.
— Съблечи си палтото. Не бива да седиш с мокри дрехи.
Рудолф свали палтото си и го окачи на една кука на стената.