— Как върви работата, татко? — попита той. Досега никога не му беше задавал такъв въпрос.
Баща му тихо се засмя, но не отговори. И пак пийна глътка уиски.
— Какво прави тази вечер? — попита Аксел.
— Бях на една забава.
— На забава — кимна Аксел. — Свири ли на тромпета?
— Не.
— Какво правят сега хората, като отидат на забава?
— Не знам. Танцуват. Слушат музика. Закачат се.
— Разправял ли съм ти някога, че като дете съм ходил в танцувална школа? — каза Аксел. — В Кьолн. С бели ръкавици. Учеха ни как да се покланяме. В Кьолн е хубаво през лятото. Може би трябва да се върна там. Всичко е разрушено до основи и ще започват да възстановяват града, може би ще се намери място за мен. Една развалина трябва да бъде сред развалините.
— Хайде, татко, не говори така — каза Рудолф. — Днес имах посетител — каза Аксел и надигна пак бутилката. — Мистър Харисън.
Мистър Харисън беше собственикът на къщата. Идваше да събира наема на всяко трето число на месеца. Беше най-малко на осемдесет години, но никога не пропускаше да събере наема. И то лично. Тъй като днес не трябваше да се плаща наемът, Рудолф разбра, че целта на посещението е била друга.
— Какво иска? — попита Рудолф.
— Ще разрушават къщата — каза Аксел. Ще строят жилищни блокове с магазини отдолу. Порт Филип се разраства, а мистър Харисън смята, че прогресът си е прогрес. На осемдесет години е, ама и той е за прогреса. Влага много пари в този проект. В Кьолн разрушават сградите с бомби, а в Америка ги разрушават с пари.
— Кога трябва да се изнесем?
— Чак през октомври. Мистър Харисън дойде да ме предупреди по-рано, за да имам време да потърся нещо друго. Много внимателен човек е старият мистър Харисън.
Рудолф огледа познатите, напукани стени, железните врати на фурната, решетките на прозореца откъм улицата. Не можеше да си представи, че къщата, която познаваше цял живот, щеше да изчезне, нямаше повече да съществува. Винаги смяташе, че един ден ще напусне този дом. Но не му бе минавало през ума, че домът му ще го напусне.
— Какво ще правиш сега? — попита той баща си.
— Може би в Кьолн има нужда от хлебари. — Аксел сви рамене. — Ако в някоя дъждовна нощ срещна край реката някой пиян англичанин, може би ще успея да си купя билет обратно за Германия.
— Какво приказваш, татко? — попита стреснато Рудолф.
— Нали така дойдох в Америка — обясни кротко Аксел. — Проследих един пиян англичанин, който размахваше пачка банкноти в някакъв бар в района Санкт-Паули в Хамбург, и го заплаших с нож. Той взе да се бие. Англичанинът не отстъпва нищо без бой. Тогава го намушках, взех му портфейла и го хвърлих в канала. Не си ли спомняш, че когато ходихме при учителката по френски, ти казах, че съм убил човек с нож?
— Да, спомням си — каза Рудолф.
— Отдавна исках да ти разправя тази история — продължи Аксел. — Когато приятелите ти кажат, че прадедите им са дошли в Америка с кораба „Мейфлауър“29, ти им кажи, че твоят баща е дошъл с един портфейл, натъпкан с банкноти от пет лири. Имаше мъгла тази нощ. Англичанинът сигурно е бил побъркан, за да тръгне из Санкт-Паули с толкова пари. Може би е смятал да опита всички проститутки в района и се е страхувал да не би да не му стигнат парите. Та затова казах, че ако намеря някой англичанин край реката, може би ще си купя билет за връщане.
Божичко, помисли си горчиво Рудолф, това ли значи да си поприказваш сладко със стария татко в неговия кабинет.
— И на теб да ти се случи да убиеш англичанин — продължи баща му, — и ти ще искаш да споделиш това със сина си, нали?
— Аз мисля, че не бива да разправяш тази история наляво и надясно — каза Рудолф.
— О, на полицията ли смяташ да ме предаваш? — попита Аксел. — Забравих, че си толкова принципен.
— Татко, трябва да забравиш тази история. Какъв смисъл има да ровиш в миналото след толкова години? Няма полза.
Аксел не отговори. Той отпи замислено от бутилката.
— О, аз помня много неща — каза той. — Нощем тук имам много време за спомени. Спомням си как напълних гащите, когато отстъпвахме при Маас. Спомням си как миришеше кракът ми през втората седмица в болницата. Спомням си как пренасях стокилограмови чували с какао на хамбургските докове, а раната на крака ми се отваряше и кървеше всеки ден. Спомням си какво каза англичанинът, преди да го блъсна в канала. „Виж какво — каза той, — знам, че няма да ме убиеш.“ Спомням си деня, в който се ожених. Бих могъл да ти разкажа за това, но мисля, че по-интересно ще ти бъде да чуеш какво има да каже майка ти по този въпрос. Спомням си как изглеждаше един човек на име Ейбръхам Чейс от Охайо, когато оставих на масата пред него пет хиляди долара, за да не му е мъчно, че дъщерите му са забременели. — Той пак отпи от уискито. — Двадесет години съм работил — продължи Аксел, — за да откупя брат ти от затвора. Майка ти заяви, че съм постъпил неправилно. И ти ли така мислиш?
29
Параходът, с който в 1620 г. първите европейски заселници пристигат в Америка. — Б. пр.