Рудолф предпочете да се запише в „Уитби“, вместо да си опитва късмета в „Йейл“ или „Харвард“, по няколко причини. Първо, в края на следването щеше да дължи на Бойлан много повече от четири хиляди долара и, второ, поради произхода и бедността си щеше да се чувствува изолиран сред младите лордове на американското общество, чиито бащи и дядовци са аплодирали спортните състезания между „Харвард“ и „Йейл“, претичвали са от бал на бал и не са работили нито ден през живота си. В „Уитби“ бедността не правеше впечатление. Почти нямаше студент, който да не трябва да работи през лятото — иначе не можеше да си купи учебници и дрехи за годината. Единствените аутсайдери с изключение на някои случайно попаднали в „Уитби“, като Брад например, бяха неколцина книжни плъха, които страняха от състудентите си, и няколко младежи с политически интереси, които разпространяваха петиции в подкрепа на Обединените нации и против задължителната военна служба.
Друга причина, поради която Рудолф избра „Уитби“, беше, че колежът се намираше близо до Порт Филип и той можеше да ходи при майка си в неделя; тя почти не излизаше от стаята си; самотна, подозрителна и психически неуравновесена, майка му се нуждаеше от грижи в края на живота си. През лятото, когато завърши първи курс, той започна да работи вечер и в неделни дни з универсалния магазин „Колдъруд“; тогава намери в градчето Уитби едно евтино двустайно жилище с кухня и взе майка си при себе си. Сега тя го чакаше там. Каза му, че не се чувствувала добре, за да дойде на тържеството, и освен това не искала да го излага с външния си вид. Да го излага, е твърде силно казано, мислеше Рудолф, гледайки грижливо облечените, сериозни родители на своите състуденти, но тя в никакъв случай нямаше да заслепи присъствуващите с красотата или тоалета си. Да си добър син, е едно, но съвсем друго е да си затваряш очите пред истината.
И така, Мери Пийз Джордах, седнала на един люлеещ се стол до прозореца в мизерното жилище, наметната с шал, по който се сипеше пепел от цигарата й, и с подути, схванати крака, не можа да види как връчват на сина й навитата на руло диплома от изкуствен пергамент. Нямаше я също и Гретхен, с която го свързваше кръвно родство — някакво неразположение на детето я задържаше в Ню Йорк; нямаше я и Джули, тъй като на същия ден и тя получаваше дипломата си от колежа „Барнард“; Томас, друг кръвен роднина, беше в неизвестност, а Аксел Джордах с окървавени ръце продължаваше да пътува към вечността.
Толкова по-добре, че е сам в този ден.
— Силата на военните кръгове взима заплашителни размери — продължаваше ораторът и гласът му гърмеше по високоговорителите, — но ние имаме едно голямо предимство и то е стремежът на всички обикновени хора по света към мир.
Ако Рудолф е обикновен човек, значи, думите на правителствения служител се отнасят и за него. След като се беше наслушал в колежа на всякакви истории за войната, Рудолф вече не завиждаше на по-възрастните от него младежи за преживяванията им в Тихия океан, за мъките им по пясъците на Тунис и по бреговете на река Рапидо.
Приятният, интелигентен, школуван глас се носеше напевно над слънчевата поляна между червените тухлени сгради на колежа. Както обикновено в края на речта ораторът каза няколко думи в прослава на Америка — страната на големите възможности. Половината от младите му слушатели са имали голямата възможност да бъдат убити за Америка, но сега ораторът гледаше към бъдещето, а не към миналото и говореше за възможностите в областта на науката и комуналните услуги, за оказване помощ на онези държави по света, които не са имали такова благоприятно развитие като Америка. Правителственият чиновник вероятно беше добър човек и Рудолф се радваше, че той има достъп до управляващите кръгове във Вашингтон, но неговите представи за възможностите в Америка през хиляда деветстотин и петдесета година звучаха някак високопарно, проповеднически, по вашингтонски, напълно подходящо за встъпителна реч, но едва ли съвпадаха с прозаичните стремежи на присъствуващите триста младежи от бедни семейства, които седяха, наметнати с черни тоги, и чакаха да получат дипломите си от един малък, изостанал колеж, известен единствено със селскостопанския си факултет — тези младежи се чудеха как от утре ще си изкарват прехраната.
В края на първия ред, запазен за преподавателите, Рудолф видя професор Дентън, завеждащ катедрите по история и икономика, който се въртеше на мястото си и шепнеше нещо на професор Лойд от английската катедра, седнал от дясната му страна. Рудолф се усмихна, представяйки си как професор Дентън коментира многословната реч на правителствения чиновник. Дентън, дребен, нервен мъж с посивяла коса, разочарован от живота, след като се бе убедил, че не може да се издигне повече в академичния свят, беше изостанал от времето застъпник на популистката партия31 от Централните западни щати; той прекарваше голяма част от времето си в аудиторията, разяснявайки с гръмки фрази как едрите финансисти и бизнесмени са предали американската икономическа и политическа система още през Гражданската война. „Американската икономика — твърдеше той — е мошеническа игра на зарове с предварително известен резултат. Законите са внимателно премислени така, че богатите винаги хвърлят шестици, а всички останали — само двойки.“
31
Американска политическа партия, в чиято платформа за президентските избори през 1892 г. залягат искания за обществена собственост върху железниците, прогресивен данък върху общия до ход, пускане в обращение на златни и сребърни монети. — Б. пр