— Знаеш ли, че преди няколко години отидох в Порт Филип — каза Томас. — Да си припомня добрите стари времена. Научих, че татко е умрял.
— Той се самоуби — каза Рудолф.
— Да, така ми каза и продавачката от магазина за плодове. — Томас опипа вътрешния джоб на сакото си, за да се увери, че портфейлът му е на мястото си. — Къщата я нямаше. В мазето не светеше, никой не чакаше завръщането на блудния син — добави той подигравателно. — Видях само един супермаркет. Още помня специалитета на деня. Агнешка плешка. Мама жива ли е?
— Да. Живее при мен.
— Върви ти на теб — ухили се Томас. — Още ли сте в Порт Филип?
— В Уитби.
— Ти май не обичаш много да се местиш, а?
— Има време и за това. — Рудолф не можеше да се отърве от чувството, че брат му говори така, за да го дразни, да го подценява, да го накара да се почувствува виновен. Той беше свикнал вече сам да дава тон на разговорите и с усилие се въздържа да не покаже раздразнението си. Като гледаше как брат му се облича, като наблюдаваше как бавно и отпуснато се движи прекрасното му, внушително тяло, той изпита дълбока жалост и обич и смътно желание някак да предпази това яко, смело и отмъстително момче от друга подобна вечер, от неприятната му жена, от ревящата тълпа, от веселите лекари, които шият раните му, от случайните хора, които го съпътствуват и живеят за негова сметка. Искаше да запази тези свои чувства към Томас въпреки неговите подигравки, въпреки старата ревност и вражда, които би трябвало отдавна да са забравени.
— Аз пък обиколих много места — каза Томас. — Чикаго, Кливланд, Бостън, Нови Орлеан, Филаделфия, Сан Франциско, Холивуд, Тиа Хуана33. Къде ли не съм бил. Човек с богат житейски опит от много пътешествия.
Вратата неочаквано се отвори и Тереза нахлу — навъсила покритото си с плътен слой грим лице.
— Вие двамата цяла нощ ли смятате да приказвате тук? — осведоми се тя.
— Сега, сега, скъпа — каза Томас. — Тъкмо тръгвахме. Искате ли с Гретхен да отидем да хапнем нещо? — попита той Рудолф.
— Ние отиваме в китайски ресторант — заяви Тереза. — Аз умирам за китайска кухня.
— Мисля, че тази вечер няма да може, Том — каза Рудолф. — Гретхен трябва да се върне в къщи и да освободи момичето, което е при детето. — Той забеляза как Томас погледна първо жена си, после него и предположи какво си мисли: брат ми се срамува да се показва пред хората с жена ми.
Но Томас сви рамене и каза добродушно:
— Е, ще се видим друг път. Нали вече знаем, че сме живи — и спря рязко на вратата, сякаш изведнъж се беше сетил за нещо. — Утре към пет часа следобед ще бъдеш ли все още в Ню Йорк? — попита той Рудолф.
— Томи — запита високо жена му, — ще отидем ли най-после да вечеряме?
— Млъкни — извика й Томас и се обърна към брат си. — Кажи, Руди!
— Да. — Той трябваше да бъде целия ден в града, за да се среща с архитекти и адвокати.
— Къде мога да те видя? — попита Томас.
— Ще бъда в хотела. Хотел „Уоруик“ на…
— Знам къде е — прекъсна го Томас. — Ще дойда там.
Излязоха в коридора и Гретхен се присъедини към тях. Лицето и беше напрегнато и бледо и за момент Рудолф съжали, че я беше довел. Но само за момент. Веднага си помисли, че тя вече е възрастен човек, че не може да й се спестява всичко. Достатъчно е, че десет години успява прекрасно да отлага всякакви срещи с майка си.
Като минаха край вратата на една друга съблекалня, Томас пак спря.
— Трябва да се отбия тук за малко, за да видя Върджил — каза той. — Ела с мен, Руди, кажи му, че си ми брат, кажи му колко хубаво се е боксирал, та да му стане приятно.
— Цяла вечер не можем да излезем оттук, дявол да го вземе — запротестира Тереза.
Томас не й обърна внимание, а отвори вратата и даде път на Рудолф да влезе пръв. Негърът още не се беше облякъл. Той седеше на кушетката за масаж с приведени рамене, отпуснал безжизнено ръце между краката си. Една красива млада негърка, вероятно жена му или сестра му, седеше мълчаливо на сгъваем стол при долния край на кушетката, а белият помощник-треньор слагаше внимателно торбичка с лед върху голямата подутина на челото на боксьора. От отока окото му беше плътно затворено. В един ъгъл на стаята някакъв по-възрастен негър със светла кожа и сива коса — може би бащата на боксьора — грижливо подреждаше копринения халат, гащетата и обувките. Боксьорът вдигна бавно глава и погледна със здравото си око Томас и Рудолф.
Томас прегърна съчувствено противника си през раменете.
— Как се чувствуваш, Върджил? — попита го той.
— По-добре — отговори боксьорът. Сега Рудолф видя, че той няма повече от двадесет години.
— Запознай се с брат ми Руди, Върджил — каза Томас. — Той иска да те поздрави за хубавата ти игра.