Отвън се чуваше неясна музика и все по-шумни радостни възгласи. Тогава тя чу тромпета и го позна, Рудолф свиреше под прозореца. Тя стана от масата, отвори прозореца и погледна навън. Той стоеше долу, начело на хиляди момчета и момичета, и свиреше за нея „Когато се усмихват очите на ирландката“.
Тя му махна с ръка и усети, че се насълзява. Рудолф каза на момчетата да гръмнат с оръдието в нейна чест и гърмежът отекна по улиците. Тя вече плачеше открито и трябваше да извади носната си кърпа. Рудолф й махна с ръка и поведе армията си нататък, свирейки с тромпета.
Хълцайки, тя се върна при масата и седна. Той ми опаси живота, мислеше Мери, моят прекрасен син ми спаси живота.
Скъса писмото, отиде в кухнята и го изгори в супника.
5
Много от войниците бяха пияни. Щом съобщиха новината по радиото, всички, които можеха да ходят, облякоха униформите си и излязоха от болницата, без да дочакат разрешение; някои от тях се върнаха в общата стая с бутилки и сега там миришеше като в кръчма — мъже в колички и с патерици се мотаеха из помещението, викаха и пееха. След вечеря тържеството премина в буйство — чупеха прозорците с бастуните си. Деряха плакатите от стените, разкъсваха книги и списания, превръщайки ги в конфети, с кон то водеха шеговити битки сред пиянски изблици и смях.
— Аз съм генерал Джордж С. Патън14 — изкрещя едно момче. Гръдният му кош беше стегнат в метален корсет и счупената му ръка стърчеше над главата. — Къде ти е вратовръзката, войник? Тридесет години наряд в кухнята. — След това сграбчи Гретхен с лявата си ръка и я накара да танцува с него в средата на стаята под звуците на „Благодари на бога и предай амуницията“, която останалите войници пееха. Гретхен трябваше да държи здраво момчето, защото иначе то щеше да падне.
— Аз съм най-великият, първокласен, еднорък, голямокалибрен танцьор в света и утре отивам в Холивуд да танцувам валс с Джинджър Роджърс, ще й кажа; „Омъжи се за мен, сладурче, ще си живеем като царе с моята инвалидна пенсия. Ние спечелихме войната, сладурче. Спасихме света от пълна инвалидност.“ — Той седна на пода, отпусна главата си между коленете и запя „Лили Марлен“.
Тази вечер Гретхен не можеше да бъде в помощ на никого от тях. Стоеше със застинала усмивка на лицето и когато боят с конфети ставаше безпощаден и заплашваше да се превърне в истинска битка, тя се опитваше да се намеси. Ha вратата се показа една сестра и кимна на Гретхен. Гретхен отиде при нея.
— Мисля, че е по-добре да се махнеш оттук — каза сестрата с тих, разтревожен глас. — След малко те съвсем ще подивеят.
— Не ги обвинявам — каза Гретхен. — А ти?
— И аз не ги обвинявам — отговори сестрата, — но ще стоя по-далеч от очите им.
От стаята се дочу трясък на разбито стъкло. Един войник беше хвърлил празна бутилка от уиски през прозореца.
— Стреляй да ги уплашим! — извика войникът. Той грабна едно метално кошче за боклук и го захвърли през другия прозорец. — Лейтенанте, насочи минохвъргачките към негодниците. Заеми височината.
— Добре, че им прибраха оръжието, преди да влязат в болницата — каза сестрата. — Това тук е по-лошо и от боевете в Нормандия.
— Доведете японците! — изкрещя някой. — Ще ги усмъртя с подръчни материали за първа медицинска помощ. Банзай!15
Сестрата дръпна Гретхен за ръкава.
— Върви си в къщи — каза тя. — Тази вечер тук не е подходящо за момичета. Утре ела рано, ще помогнеш да оправим.
Гретхен кимна. Сестрата се отдалечи, а Гретхен тръгна да се преоблече, но се спря, върна се обратно и се насочи към коридора, който водеше за отделенията. Влезе в отделението за тежко болни — с наранявания в главата и гърдите. В слабо осветеното помещение беше тихо. Повечето от леглата бяха празни, но тук-там се виждаше по някоя фигура, лежаща неподвижно под завивките. Тя отиде при последното легло в ъгъла, където лежеше Толбът Хюс — до леглото му имаше поставка, а на нея закрепена банка гликоза, която капка по капка се вливаше в ръката му. Лицето му беше изпито, а широко отворените му огромни очи горяха трескаво. Той я позна и се усмихна. Далечните викове и песни от общата стая достигаха тук като неясен шум от футболно игрище. Тя също му се усмихна и седна на края на леглото. Беше го видяла за последен път снощи, но сега й се стори, че за последните двадесет и четири часа той застрашително е отслабнал. Единственото здраво нещо по него беше превръзката около врата му. Лекарят в отделението й беше казал, че Толбът ще живее най-много още една седмица. Той обясни, че в действителност няма причина пациентът да умре, макар че бе изгубил завинаги говора си, раната му заздравяваше. Но би трябвало вече да поема храна и дори да се движи по малко. А Толбът губеше сили с всеки изминат ден, кротко и неотстъпно той настояваше да умре, без да вдига шум, без да създава неприятности на никого.
14
Джордж Смит Патън (1885–1945) — американски генерал, командувал Седма и Трета армия във Втората световна война. — Б. пр.