Клотилд донесе на Томас бекон с яйца. Той се опита да разбере нещо по лицето й. То не изразяваше нищо.
Томас закуси и се изправи. Реши да се върне по обяд, когато в къщи нямаше никой. Чичо Харолд спря да чете и го погледна:
— Кажи на Койн, че ще дойда в девет и половина. Преди това имам работа в банката. И му кажи, че съм обещал на мистър Дънкън колата му да е оправена и измита до обяд.
Томас кимна и излезе точно когато в столовата влязоха двете дебели, русоляви дъщери. „Моите ангели’“ — каза чичо му Харолд, когато те отидоха да го целунат за добро утро.
Успя да се измъкне чак в четири часа следобед. Този ден танте Елза щеше да води дъщерите си с втората кола на зъболекар да им слагат шини. А чичо Харолд се намираше по това време в изложбения салон. Клотилд сигурно беше сама.
— Ще се върна след половин час — каза той на Койн. — Имам една среща.
Койн не остана доволен, но да върви по дяволите. Когато стигна с колелото до къщи, Клотилд поливаше моравата. Слънчевите лъчи се разлагаха в цветовете на дъгата, от водната струя на маркуча. Една липа хвърляше сянка на малката морава. Клотилд беше с бяла престилка. Танте Елза обичаше прислужничките й да приличат на медицински сестри. Да бъдат като реклама за идеална чистота. Заповядайте, подът в моя дом е така изрядно чист, че може да се оближе с език.
Клотилд погледна Томас, когато той слезе от колелото, и продължи да полива тревата.
— Клотилд — каза Томас, — ела вътре. Трябва да поговорим.
— Сега поливам моравата. — Тя намали струята и насочи маркуча към една леха с петунии пред къщата.
— Погледни ме — каза той.
— Не трябва ли да си в гаража сега? — Тя продължаваше да отбягва погледа му.
— Той дойде ли снощи в стаята ти? — попита Томас. — Чичо ми.
— Какво от това, като е дошъл?
— Ти пусна ли го?
— Къщата е негова — каза мрачно Клотилд.
— Обеща ли му нещо? — Усещаше, че почти крещи, но не можеше да говори по-тихо.
— Какво значение има това? Връщай се в гаража. Ще ни види някой.
— Обеща ли му нещо?
— Казах, че няма да те виждам повече насаме — отговори тя троснато.
— Обаче не смяташ да спазваш това обещание, нали? — каза Томас умолително.
— Смятам. — Тя завъртя отново, маркуча. Брачната халка на пръста й заблестя. — Между нас всичко е свършено.
— Не, не е свършено! — Искаше му се да я сграбчи и да я разтърси. — Махни се от тази къща. Намери си друга работа. Аз ще се преместя също и…
— Не говори глупости — прекъсна го рязко тя. — Той ти е казал за моето престъпление. — Клотилд иронизираше чичо му. — Ще направи така, че да ме изгонят от страната. Ние не сме Ромео и Жулиета, а ученик и готвачка. Връщай се в гаража.
— Не можеш ли нищо да му кажеш? — Томас беше отчаян. Страхуваше се, че няма да издържи и ще се разплаче насред поляната, пред Клотилд.
— Няма какво да му казвам. Той е див човек — отвърна Клотилд. — Ревнува. А когато един мъж ревнува, все едно, че говориш на стена или на дърво.
— Ревнува ли? — попита Томас. — Какво искаш да кажеш?
— От две години се опитва да влезе в леглото ми — каза спокойно Клотилд. — Идва вечер, когато жена му заспи, и започва да драска по вратата като коте.
— Този тлъст негодник! — извика Томас. — Следващия път ще го причакам на вратата.
— Няма да го причакаш — каза Клотилд. — Следващия път той ще влезе. По-добре е да знаеш.
— Ти ще го пуснеш?
— Аз съм слугиня — отговори тя. — И водя живот на слугиня. Не искам да загубя работата си, нито да отида в затвора или да се върна в Канада. Забрави всичко. Allés Kaput.25 Беше хубаво за две седмици. Ти си добро момче. Съжалявам, че ти причиних неприятности.
— Стига, стига! — изкрещя той. — Няма да докосна друга жена, докато…
Сълзите го задавиха и той не можа да каже нито дума повече; хукна към велосипеда и го подкара, без да вижда нищо, а Клотилд остана да полива розите. Той не се обърна, затова не видя сълзите по мургавото й отчаяно лице.
Като свети Себастиян, пронизан от стрели, той се отправи към гаража. След време щеше да има и бой с пръчки.
ГЛАВА ДЕВЕТА
1
Гретхен излезе от метрото на Осма улица, купи шест бутилки бира и после отиде в магазина за химическо чистене да прибере костюма на Уили. Спускаше се здрач, ранен ноемврийски здрач, и студеният въздух щипеше лицето. Хората, облечени с палта, вървяха бързо. Пред Гретхен се влачеше едно момиче с панталони и мушама, покрило косата си с шал. То сякаш току-що бе станало от леглото, макар че часовникът показваше пет следобед. В Гринич Вилидж26 хората ставаха от леглата си по всяко време на деня и на нощта. В това се криеше една от прелестите на квартала, но още по-хубаво беше, че тук живееха предимно млади хора. Понякога, като вървеше по улиците сред младежите, тя си мислеше: ето, тук е моето място.