Памела погледна Лина и замига бързо, като сомнамбул, борещ се да се събуди.
— Ти всъщност не си една от тях, нали?
— Не — Лина поклати глава, при което кестенявата й коса обви с вълни стройната й талия. Усмихна се и посочи към тялото си.
— Това е от тях, но това — тя сложи ръка върху сърцето си — е съвсем смъртно. Аз съм като теб: дух, преместен от мястото, което наричат съвременния смъртен свят. Ела, да седнем на тази пейка. — Лина изчака Памела да се настани, преди да продължи. — Всъщност съм сладкар от Тулса. Това е дълга история, но крайният резултат е, че Персефона и аз сключихме сделка. Когато в Тулса е пролет и лято, нейният дух е там, в моето тяло, а аз съм тук, в Подземния свят, с Хадес. Щом в Оклахома настъпят есента и зимата, аз съм там, а тя се весели на Олимп или някъде другаде в своето божествено тяло. — Лина се усмихна широко. — И това е доста добра сделка. Зимите в Оклахома са приятни, а времето в Елисейските полета — тя посочи с жест наоколо — е винаги перфектно. Освен това, разбира се, тук е Хадес. — Очите й омекнаха.
— Не мога… Не знам дали съм способна да приема всичко това — Памела избърса с ръка челото си и се стресна като видя бледата си, призрачна ръка. — Не се усещам като себе си… Не изглеждам като себе си…
— Знам, скъпа, знам. Винаги е трудно, когато някой умре, преди да е готов. А при теб е особено трудно, защото това не е мястото, където очакваше да се озовеш накрая. Но ти обещавам, че Елисейските полета ще те посрещнат с добре дошла. Тук ще намериш покой. Не е нужно да се страхуваш. Просто слушай духа си — той знае повече, отколкото си мислиш.
— Покой… — повтори Памела. Вече не се бореше за въздух и не беше толкова изплашена. През шока и паниката усещаше нещо, което й напомняше малко на гласа на Лина. Беше сладко, топло и успокоително, като дъжд в късна пролет или следобедна дрямка. Витаеше във въздуха около нея. Лек бриз погали духовното й тяло, утешавайки я. Сякаш шептеше името й като майка, прегърнала топло в обятията си изгубено дете.
— Разбираш ли какво имам предвид? — попита Лина, изучавайки лицето й.
Памела пое дълбоко въздух и погледна отново тялото си. Този път сияещата й кожа не я изплаши. Да, това все пак беше тя — нейните ръце, нозе и всичко останало от тялото й. Вдигна отново ръка. Разглеждаше я и разпознаваше душата в променената й обвивка. Топлият бриз я лъхна, милвайки я с осезаема благосклонност и любов.
— Мисля, че започвам да разбирам — потънала в мисли, тя прокара ръка през късата си коса. Съвсем смътно отбеляза, че чувството напомня малко на това ръката й да мине през хладна мъгла. Обърна се на пейката с лице към Лина. — Мога да повярвам, че ще намеря покой тук, но любовта?
— Вече знаеш отговора, Памела. Все още ли обичаш Аполон?
— Разбира се! — отвърна тя без колебание.
Лина се усмихна.
— Това е така, защото любовта е едно от малкото неща, които можем да вземем с нас.
— А какво ще стане с… — Памела вдигна отново полупрозрачната си ръка. — Не съм същата, каквато бях преди.
— Не, не си същата, но духът ти притежава форма и чувства. Останалото зависи от теб и Аполон.
— За него няма ли да е като да обича призрак? — унило изрече Памела.
Лина пое отново ръката й.
— Харесва ми повече да го възприемам като любов към същността на един човек.
— Аз съм мъртва!
Този път сърцето й не потрепери, не се почувства, така, сякаш трябва да се събуди от кошмар. Случайни мисли прелитаха през ума й — притесняваше се за брат си, за родителите си и за Върнел, но в безпокойството й имаше нещо далечно, като от друг свят. Сякаш си спомняше сладък, повтарящ се сън. Не че ги бе забравила или че бе спряла да ги обича. Просто вече се чувстваше откъсната от живота. Чудеше се дали това не е някакъв вграден защитен механизъм на душата, предпазващ духа й от вечна скръб по онези, които оставя след себе си. Вечността… Все още й беше непонятно.
— Аз съм мъртва, но продължавам да съм себе си…
— Да, скъпа и ще бъдеш съвсем добре — каза Лина. После вдигна очи и се усмихна. — Ето че идват и нашите богове.
Хадес и Аполон крачеха към тях през покрития с цветя двор. Мрачният бог бе поставил ръка на рамото на приятеля си и му говореше разпалено, докато вървяха. Аполон кимаше в отговор, но щом видя Памела, вниманието му се насочи изцяло към нея, докато бързаше към мястото, където бяха седнали двете с Лина. Спря до скамейката.
— Изглеждаш толкова зле, колкото и след като змията те ухапа — каза Памела. — Ръката вече не те боли, нали?
— Не! — той почти се разсмя. — Нито една рана не е останала в тялото ми. — Аполон си позволи да прокара леко пръсти по бузата й. — Превърна ли се отново в себе си, сладка Памела?