— Тогава и аз ще се сбогувам с вас тук — тихо каза Артемида. Отиде първо при Памела и я прегърна силно.
— Грижи се за него вместо мен — прошепна тя на смъртната душа, която брат й обичаше толкова нежно. После се обърна към Аполон и пристъпи в сияещите му обятия. Без да я е грижа за сълзите, които сега бе оставила да се стичат свободно по лицето й, тя притисна бузата си в неговата.
— Където и да си, който и да си, знай, че любовта и благословията ми винаги ще бъдат с теб, както и с твоите деца, и с децата на децата ти.
— Благодаря за разбирането, сестро. И благодаря за това, че си моята светлина, докато аз не мога да бъда — той я целуна и по двете мокри бузи.
— Обичам те — промълви богинята ловджийка, докато тялото й избледняваше и изчезваше.
Аполон и Памела вървяха мълчаливо между високите борове, започващи там, където свършваха градините на Хадес. Пръстите им бяха вплетени, а раменете и хълбоците им се докосваха интимно. Скоро сред дърветата се показа кристалното отражение на движеща се вода. Реката ги зовеше със съблазнителен, нашепващ глас. Несъзнателно ускориха крачка. Дърветата свършиха и те се озоваха на скалист бряг, зад който се виждаше вода, която блестеше като течни скъпоценни камъни.
— Страх ли те е? — попита я Аполон.
— Не! — отвърна Памела. — Ти ще ме откриеш. Знам, че ще ме откриеш.
— Винаги! — каза той.
Те коленичиха заедно до водата. Аполон сви ръцете си в шепа и ги потопи в студената река. Вдигна ги, за да може Памела да пие от тях. После, докато тя го гледаше, потопи ръце отново и също отпи. Застанал прав, той я взе в обятията си и я целуна. Душите им засияха. Внезапно косите и дрехите им заплющяха необуздано около тях, сякаш бяха насред вилнееща буря.
Аполон отметна глава назад и се засмя щастливо. Възгласът на Памела се присъедини към неговия, щом душите им се изпълниха с невероятен прилив на любов и радост. Аполон отново придърпа сродната си душа в своите обятия и Памела обви блестящото си тяло около него. Докато се прегръщаха, телата им продължиха да се променят, губейки формата си така, сякаш се сливаха и наистина се превръщаха в едно цяло. Тогава нажежената до бяло, ослепителна топка от светлина се взриви, пръскайки искри във водата. От центъра на блестящия гейзер се появиха две кълба с еднаква светлина, големи колкото юмрук. Те покръжиха за миг над реката, привиквайки с новите си сетива. После, сякаш следваха диря от сладки спомени, започнаха да се носят надолу по течението, към своето ново начало.
Епилог
Кристина беше толкова отегчена, че й се струваше, че ще умре. Искаше й се да умре. И защо да не умре — сякаш имаше какво друго да прави? Беше съвсем в стила на родителите й да я закарат насила на тъпа семейна почивка. Можеха да й позволят да остане вкъщи с Джанис, Ребека и Рут — нейните приятелки! Но, не! Била едва на тринайсет! Определено бе достатъчно голяма, за да остане сама вкъщи за две кратки седмици. Ама, че досадна история!
Кристина седеше съвсем сама на плажа, докато слънцето изгряваше. Защо? Защото никой друг от семейството й не ставаше от леглото преди обяд. Тя беше обречена да живее с хора, които проспиваха най-хубавата част от деня. Бе едва вторият ден от двуседмичното изтезание, което родителите й наричаха почивка. Помисли си дали да не се хвърли в океана. Не, плуваше твърде добре. Щеше да отнеме цяла вечност да се удави.
Кристина зарови краката си в белия пясък и остави краищата на вълните да се надиплят върху пръстите й. Предполагаше, че може да прочете някоя книга. Поредната! Прокара раздразнено ръка през късата си коса. Беше я подстригала точно преди да тръгнат и не можеше да свикне с усещането, или с начина, по който понякога сякаш стърчеше, особено отпред. Въздъхна. Май не трябваше да я подстригва. Сега никога няма да си намери приятел. Съвсем никога. Щеше да си умре стара мома.
Една сянка затули част от утринното слънце и Кристин въздъхна отново. Сигурно е малкият й брат. Перфектно! Тя загреба една шепа мокър пясък и се приготви да го хвърли към него, когато сянката проговори.
— Ехо! — каза непознат глас.
Кристина замижа и вдигна пясъчната си ръка срещу блясъка на изгряващото слънце. И почти припадна. Беше момче! Страхотно, високо, русо момче! Всъщност изглеждаше на шестнайсет! И й се усмихваше!
— Ехо! — каза тя.
— Току-що ставаш или отиваш да си лягаш? — попита той.
— Ставам — отвърна тя, опитвайки се да спре да го зяпа в очите като бавноразвиваща се. Те бяха като… сини като океана.
— Аз също — каза той и се пльосна до нея. — Най-много обичам сутрините.