Николай Райнов
Богомилски легенди
Цар на мрака
И когато седмината Синове на Пламъка протръбиха началото на света, роди Саваот Своя Син и го нарече Авенир, което значи Баща на Светлината. Лицето му бе пурпурно, като зора, и очите му бяха пламъци, подобни по блясък на златен сплав. Нямаше дух с по-хубав и по-мощен облик от неговия. И по бодрост, младина и сила с Авенира не можеше да се сравни никой. Той беше огненият живец на света и в него тупкаше сърцето на вселената. Защото беше Син на Всевишния.
И даде му Елохим Седемте Небеса и всичко невидимо. И тогава се замисли Авенир, отвори уста, па каза:
„Широки са небесата. Силен е Бог. А моето сърце е празно. Къде да намеря слово, което с мълния да разпали духа и да му даде път към онова, що няма край?“
Умисли се Авенир.
Тъжен беше.
И тъга легна по цялата вселена.
А когато минаха седем деня, стана вечерта по залез Авенир, та отиде при Синовете на Пламъка.
И видя ги отдалеч Авенир — потънали в светлина. А сенките им се губеха — седем дълги сенки с теменужен блясък на аметист.
И рече Авенир:
„Широко е небето — и тайни са пътищата на Адонай. Като адамант е здрава мъдростта Му. Ала празно е моето сърце — и нямат небесата място за мене. О вие, Водачи на седемте пълка, елате с мене! И нека Ново Небе съградим — Земя да съзидаме — и път нека дадем на това, що няма край!“
Нощ покри тогава лицата на Синовете и слова на мятеж съзряха в словата на Сина Божи. И рече Иехудиил:
„Тъмни са речите ти — тъмна е твоята мъдрост. Проклет — онзи, който туря пръст на жерлото! Мощен е Иехова. Неговата мисъл е чиста като сълза, но гневът Му отравя като сок на бучиниш. Кървав ужас е Неговата ярост — и клетвата Му е слънчев бич. Ние — не сме с тебе!“
И отдалечиха се седмината Синове на Пламъка: лицата им — бели и замислени, а главите им — наведени.
И разпали се мъст ужасна в душата на Авенира тогава, та прокле с горчиви думи Синовете на Пламъка. И станаха думите му скорпион, а мислите му пепелянки.
И докосна се после с гневна ръка до седемте сенки Авенир — до сенките на Синовете се докосна той — и сенките приеха вид на люде. Те бяха снажни и силни, а ръцете им — с мишци на исполини.
И повика Авенир първия от Владиците на Гръма. Името му бе Авадон, което значи Ангел на Бездната. Косата му бе от пламъци, а лицето му — гиздаво, като лице на жена. Очите му бяха тъмни като пропаст и пареха.
Като видя гневен Авенира, запита го ангелът кой го е наскърбил.
И каза Авенир Авадону:
„Авадоне, Царю на Бездната и Властителю на Гръма! През себе си трябва да мине живият — и да не плаче по мъртъвци. Ето — тези сенки, те са наши слуги. Просторни бяха небесата за Седмината Синове на Пламъка, за Владиците на Гръма и за Вождовете на Божия Меч. Тесни са те за Авенира — и няма място за мене тук. Да съградим Ново Небе, Земя да съзидаме — и да въплътим създания там! За творчество жадува Бащата на Светлината — и за път, по който няма умора, — за бездни, издън които не проглежда изход. Авадоне, ела с мене — ти и твоите пълкове!“
И поведе Авадон шестимата Владици на Гръма и пълковете на Мълнията с тях.
И страх налетя върху вселената — леден страх.
И трая седем луни.
А когато се завърши седмата луна, стигна до Саваота гласът на небесния смут — и закле се Бог в името Си, че ще накаже Своя Син.
И клетви горчиви промълви тогава.
Авенир стана мрачен като здрач, лицето му — тъмно, а сърцето му закоравя. Прокоба Божия надвисна над света — и Авенир биде наречен Сатанаил, което значи Враг на Силния.
Тогава създаде Сатанаил Небето с неговата звездна плащаница, тайнствените писмена на Зодиака и седемте седалища на Слънцето. И създаде още Земята — с живота, кипящ, в растенията — мътното алое с неговата миризма и огрения храст с неговото великолепие.
И насади Едема с неговите чарове. И река направи да тече низ Едема: река, която протича в четири потока.
Името на първия поток бе Фисон. Той минаваше през страната на Двата Стълпа и вълните му бяха зелени със злата и отражения.
А името на втория поток бе Гехен. Той поеше страната Етопис, което значи Огнена Змия. И неговите води пречистваха всичко и топяха металите като пламък.
Третият поток бе Хидекил, което значи Двоен Език. А той оросяваше страната Асурхай — и вълните му бяха бавни, мълчаливи и тъжни. Във водата му се смесваха черни и бели талази, а по средата се къдреше размътен гребен.
Четвъртият поток се казваше Фиурах, което значи Глас от Небето. Водите му бяха като разтопена сяра и даваха змиевидни блясъци по вълните В този поток се чуваха странни гласове. И в него можеше да се види отразено всичко, що става по Небето, по Земята и в Седемте Бездни.