— Защо направихте това за агент Марко?
— Защото ме държеше. Имаше пълна власт над мен.
— Как така?
— Преди десет години работех по двойно убийство в Глендейл. На Сейлъм стрийт. Така се запознах с него и направих грешка…
Гласът на Ланкфорд леко потрепери. Изчаках. Той се овладя и продължи:
— Той дойде при мен. Каза, че имало хора… хора, които биха платили, ако този случай остане неразкрит. Нали разбирате — биха ми платили, за да не го разкрия. Истината беше, че с партньора ми вероятно нямаше да успеем да го приключим. На местопрестъплението не бяха оставени никакви улики. Беше екзекуция и наемните убийци сигурно бяха дошли през границата и после се бяха върнали обратно през нея. Затова си помислих — какво толкова? Парите ми трябваха. Бях се развел и жена ми… бившата ми жена щеше да ми отнеме сина. Щеше да се премести в Аризона и да го отведе със себе си и ми трябваха пари за добър адвокат, който да предотврати това. Момчето ми беше само на девет. Имаше нужда от мен. Затова взех парите. Двайсет и пет хиляди. Марко сключи сделка, аз взех парите и след това…
Млъкна и като че ли се пренесе на друго място. Стори ми се, че съдията може отново да се намеси, защото въпреки че имаше давност, Ланкфорд току-що бе признал, че е извършил престъпление. Но Легоу остана неподвижна като всички останали в съдебната зала.
— И след това какво? — подсказах му аз.
Беше грешка. Защото Ланкфорд отново се разгневи.
— Какво? Искате да ви нарисувам картинката ли? Държеше ме за гушата. Разбирате ли какво ви казвам? Имаше пълна власт над мен. Онази дребна услуга в хотела не бе първият път, в който ме използваше или ми нареждаше какво да правя. Случвало се е и друг път. Много пъти. Държеше се с мен, както се държи с доносниците си.
Кимнах и сведох очи към записките си. Знаех, че случаят е приключен. Нямаше нужда да призовавам отново Марко, нито другите свидетели. Мойя, Бъдуин Дел — никой от тях не ми трябваше вече, никой от тях нямаше значение. Делото приключваше точно тук.
Ланкфорд също бе свел глава и никой не можеше да види очите му.
— Детектив Ланкфорд, питали ли сте някога агент Марко какво се е случило онази вечер с Глория, след като сте му дали адреса й?
Ланкфорд бавно кимна.
— Попитах го направо дали я е убил, защото не исках това да ми тежи на съвестта. Той каза, че не е. Обясни, че отишъл в апартамента й, но когато влязъл, тя вече била мъртва. Твърдеше, че подпалил жилището й, защото не знаел дали там нямало нещо, което би я свързало с него. Но беше категоричен, че вече е била мъртва.
— Повярвахте ли му?
Ланкфорд се замисли, после каза:
— Не. Не му повярвах.
Мълчах. Исках да запомня този миг за цял живот. Но най-накрая вдигнах очи към съдията и казах:
— Ваша Чест, нямам повече въпроси.
Минах зад Форсайт по пътя към банката си. Той седеше неподвижно, очевидно все още се чудеше дали да поиска да разпита свидетеля, или просто да поиска от съдията да обяви край на делото. Седнах до Дженифър и тя прошепна трескаво в ухото ми:
— Мама му стара!
Кимнах и се наведох към нея, за да й отговоря — и точно тогава чух как Ланкфорд казва:
— Синът ми вече е по-голям и ще се оправи.
Обърнах се да видя на кого говори, но той бе приведен над банката и скрит зад дървената преграда. Изглеждаше така, сякаш се е навел да вземе нещо от пода.
А после се изправи и вдигна дясната си ръка към шията си. Видях пръстите му да стискат малък пистолет, от онези, които се носят на глезена. Без да се поколебае, той притисна дулото в меката кожа под брадичката си и дръпна спусъка.
Приглушеният изстрел изтръгна писък от ложата на съдебните заседатели. Главата на Ланкфорд се отметна назад, а след това се люшна рязко напред. Тялото му бавно се килна надясно и след това се строполи зад дървената преграда пред свидетелската банка и изчезна от погледа ми.
Разнесоха се ужасени викове. Дженифър Арънсън обаче не издаде нито звук. Също като мен седеше останала без думи и се взираше в празната вече свидетелска банка.
Съдията закрещя всички да опразнят залата, но дори и нейният писклив и паникьосан алт ми звучеше като от много далеч. Скоро вече не чувах нищо.
Погледнах към ложата на заседателите и видях моята алфа Малъри Гладстон. Беше се изправила със затворени очи и притискаше устата си с длани. Съдебните заседатели около нея реагираха на ужаса, на който току-що бяха станали свидетели.