— Може би ще дойде ден, в който Рим отново ще има цар — каза най-после той, — но няма да е днес.
Тълпата се развика одобрително и Юлий прикри гнева и разочарованието си, и слезе от стъпалата. Всички му правеха път и викаха одобрително — всъщност заради това, че не беше приел короната.
А той изгаряше от унижение. Триумфът още не беше приключил. Конете и клетките, танцьорките и колесниците трябваше да стигнат до новия форум и да спрат при храма на Венера. Юлий мълчаливо се закле, че ако тълпата и там не покаже нужното одобрение, преди края на деня ще се пролее кръв.
Един мъж със сребърна броня гледаше към стъпалата на сената, където се бяха подредили сенаторите с белите си тоги. Разбираше много по-добре от тях какво се бе опитал да направи Юлий и това му помогна да затвърди решимостта си. Рим щеше да бъде изчистен от покварата и той, Брут, щеше да тръгне по пътя си, без да е засенчен от Цезар.
Сервилия лежеше будна в тъмнината: не можеше да заспи. Най-после беше захладняло и дори валеше: тя слушаше трополенето на дъжда по керемидите над главата си.
Беше тихо: и последните гости си бяха тръгнали още преди часове. И тя също би трябвало да е заспала още преди часове, но сънят не идваше.
Не искаше да мисли за него, но спомените се връщаха и яркостта им отнемаше възрастта. Дори през деня усещаше, че мислите й се връщат към старите времена, но през нощта нямаше какво да спре спомените, които се промъкваха в обърканите й сънища.
Тя го бе обичала в нозете на Александър и той беше неин, с тяло и дух. И тя беше негова. Тогава той гореше за нея — преди жестокостта на годините да го направи твърд.
Виждаше лицето му, докато държеше сина, който винаги беше искал. Дори да я беше забелязал в тълпата, нямаше да я познае — беше се превърнала в побеляла старица. В момента на най-голямата му радост го мразеше със страст, която почти беше забравила. Брут беше разбрал колко е плитка любовта му. Домъчня й, като си спомни колко беше спорила навремето със сина си. Предателството му я беше изплашило, но пък тогава Помпей управляваше града с твърда ръка. Тя не се беше вслушала в предупреждението на Брут, че Юлий никога няма да има нужда от нея така, както тя има нужда от него.
Не я интересуваха помпозните доводи на хора като Светоний и Касий. Тя виждаше завистта им такава, каквато е, въпреки честта, в която се кълняха. Бяха прекалено дребни, за да обичат републиката или дори да осъзнаят какво е означавала някога. Всъщност го мразеха, защото не ги забелязваше. Гордостта и суетата бяха силите, които ги водеха. Тя го знаеше — винаги бе разбирала сърцата на мъжете. Щяха да играят игрите си — на заговори и шепот в сенките, — уплашени от истината. Нея истината не я плашеше. Нейната омраза беше чиста.
Вдигна ръка към лицето си и се изненада от сълзите по сбръчканото си лице. Това беше истината на годините, които я ограбваха. Годините отнемаха радостите и оставяха само горчива болка и сълзи, които избликваха от празнотата.
Колко съпруги беше взел, за да даде живот на семето си? Нито веднъж не беше поискал дете от нея. Нито веднъж, дори когато утробата й беше жадна, а плътта й силна и млада. Хиляди пъти беше използвал знанието й срещу враговете си. Тя го беше пазила — а сега беше забравена. Ръцете й се вкопчиха в завивките: мислеше за гордостта си и гордостта на сина си. Винаги има цена, която трябва да се плати.
Дъждът се усили и Сервилия заплака отново. Рим щеше да е чист призори, на идите на март. Миналото вече нямаше да тревожи съня й.
Глава 35
Юлий вървеше сам през събуждащия се град към сградата на сената — синът му беше прекъсвал съня му с плача си.
Обичаше Рим в тези моменти след дъжд, когато въздухът ухаеше на свежест и чистота, а денят тепърва идваше, изпълнен с обещания.
Нямаше пазачи, които да развалят спокойствието на утринта. Нямаше нужда от ликтори, които да се мръщят на хората и те да свеждат очи. Рим може и да не беше одобрил короната, която му беше предложил Марк Антоний, но пък самият той беше недосегаем. Не се страхуваше от римляните, както се бяха страхували Сула и Помпей. Те се бяха отнасяли с гражданите като с непослушни деца, изплашени от силата, която ги беше довела на власт. Той нямаше нужда от подобна защита. Крачеше по каменния път, потънал в мисли.
Без Клеопатра сигурно щеше да напусне Рим преди месеци. Когато беше далече, можеше да обича града си като някаква абстракция. Можеше да говори за родината си и да я споменава в едно и също изречение с Александрия, Картаген и Атина, центровете на древни и все още издигащи се империи. Разстоянието някак придаваше романтика на извисяващия се мравуняк на реалността. Когато Рим беше на стотици мили на запад, можеше да види славата на неговите учени, на неговите изобретения и търговия. Беше му трудно да си спомни, че тези неща съществуват, докато се задушаваше от дребнавите съперничества и суетата на сената. Между двете имаше огромна пропаст. Когато се отчаеше, виждаше само най-ужасното лице на града. Животът гъмжеше в мръсните му улици, само с няколко монети човек можеше да си купи жена, мъж или дете. Когато беше горещо, градът вонеше като гноясала рана, а в студ хиляди гладуваха и мръзнеха. В тези моменти едва успяваше да си поеме дъх. Вътрешното му зрение се бореше с грубата истина и той изпитваше болезнено желание да се махне, да остави всичко това зад гърба си.