Отначало беше опиянен от мисълта, че има властта да промени нещата. Каквото и да намислеше, каквото и да си представеше, раждаше нещо ново. Беше временна радост, като всичко друго. Копнееше за нещо, което не можеше да назове, и когато военачалниците му дойдоха с новината за размирната Партия, дори се зарадва. Марк Антоний можеше пак да управлява Рим, или може би Октавиан — той си беше извоювал правото да остави своя белег върху града, а и докато стане мъж, синът на Юлий щеше да се нуждае от силен защитник. Това щеше да е Октавиан, реши Юлий — представи си лицето му, когато чуе новината.
Нови легиони се бяха събрали, за да тръгнат срещу Партия. Той беше доволен от толкова много млади хора. Те все още не бяха станали цинични. Носеха всъщност повече от мечове и щитове. Носеха в себе си най-пречистената форма на града, най-чистата му същност. И тя щеше да ги води през болка и изтощение. Щеше да поддържа дисциплината им, когато видеха идващата смърт и внезапно осъзнаеха, че тя няма да ги отмине. И всеки от тях щеше да придаде стойност на това, което е оставил зад гърба си. Щяха да казват: „Това си струва живота ми“. И щяха да го жертват. Град без такива млади мъже, които да се изправят на Марсово поле, не можеше да има никаква стойност.
Спомни си какво му беше казал Брут за пролетния вятър и се усмихна. Вярно беше, че мисълта за нова кампания беше накарала кръвта му да закипи. Времето му в Рим беше точно такова, каквото беше искал да бъде. Триумфите му щяха да се помнят с поколения, а сенатът го беше почел като никой друг в историята. Сципион би дал дясната си ръка за титлите, с които бе удостоен той. Марий би се наслаждавал на всеки момент.
Видя напред самотна фигура с толкова бяла тога, че изглеждаше като зимен скреж. Мъж. Намръщи се, когато тръгна към него. Не можеха ли да изчакат? Какво беше толкова важно, че трябва да прекъснат мислите му, преди дори да е започнал денят? Мъжът се приближи — беше Касий.
— Цезаре, сенатът се събира в театъра на Помпей. Дойдох да ти съобщя.
— Защо, какво се е случило? — попита Юлий. Спокойствието му се беше изпарило.
— На идите на март е годишнината от провъзгласяването на Помпей за консул — каза Касий. — Подходящо е да почетем семейството му по този начин. Решението беше взето в твое отсъствие. Бях притеснен, че може да не е стигнало до теб, и…
— Добре, достатъчно — сопна се Юлий. — Нямам време да чета всички писма.
Касий само наклони глава.
Завиха надясно към Капитолийския хълм.
Юлий внезапно спря.
— Какво ти стана? — попита Касий.
— Нищо. Просто се сетих за един старец, когото познавах преди много време.
— Разбирам — отвърна машинално Касий.
— Потиш се, Касий — отбеляза Юлий. — Трябва да се упражняваш повече, за да поддържаш форма.
— Прав си — отвърна Касий; гледаше напред.
Театърът на Помпей понякога — още от завършването си — се използваше като втора сграда на сената. Юлий дори изпитваше удоволствие да спори със сенаторите в нозете на статуята на Помпей. Тя се извисяваше над всички, несравнимо произведение, уловило строгите черти на покойния.
Изненада се, като видя пред вратата само няколко сенатори. Щом го видяха, двама от тях влязоха вътре. Юлий се намръщи при мисълта за работата, която го чакаше. Когато беше млад, беше наблюдавал дискусиите в сената с нещо, което се доближаваше до страхопочитание. Беше се възхищавал на великите мъже, които променяха Рим със силата на мислите и думите си. Беше вдъхновен от риториката им.
Трагедията на опита и годините беше в това, че героите губеха блясъка, който бяха имали. Вероятно новите мъже, които беше довел в редиците на сенаторите, все още стъпваха на пръсти при приемането на законите. Вероятно бе видял последните велики мъже на Рим. Мъже с достатъчно сила, за да се противопоставят на ограниченията на републиката. Беше се учил от тях, но тези битки бяха минало, независимо дали носеше корона, или не.