Мина през входа, като леко кимна на хората, които стояха в сивкавата светлина, и зае мястото си до трибуната. Щеше да им говори днес. Отново щеше да се опита да ги убеди в необходимостта да разширят земите и властта на Рим. Щеше да говори, та дори да бяха глухи за думите му и слепи за идеите му. Рим не биваше да лежи на старите си лаври. Десетки пъти беше виждал малки въстания да разпалват пожари в цялата страна и силата на сената да бъде предизвиквана отвън. От Митилена до Сирия той беше свидетел как лешоядите чакат Рим да потъне поне веднъж в дрямка.
Десетки дребни царчета по света коленичеха пред Рим и въпреки това търсеха момент на слабост. Само глупак би им го дал. Ако римските военачалници някога спряха и кажеха: „Рим е дотук“, това щеше да е краят на милиони животи, дадени, за да се стигне до тази граница. Това щеше да е пукнатината, която да пръсне стъклото.
Беше дотолкова потънал в мислите си, че не забеляза как Тулий Кимвер се приближава по пътеката между пейките. Младият мъж стигна до него и като че ли се препъна… и внезапно го сграбчи за тогата.
— Какво правиш? — извика Юлий и се опита да се откопчи от ръцете му. Всички ги гледаха. Няколко души се втурнаха да му помогнат. Просто трябваше да ги остави да дръпнат Кимвер настрана. Наказанието, че се е осмелил да му посегне, беше смърт и той нямаше да прояви милост.
Кимвер беше млад и силен, но Юлий беше закален като дъб от хилядите мили походи. И все пак не можеше да се освободи от вкопчените в гърлото му пръсти.
Тичащите към тях закрещяха. Юлий видя как Светоний вади кама, видя и разкривеното му от злоба лице. Ужас изпълни сърцето му — той най-сетне разбра какво става. Кимвер се усмихна, когато видя, че диктаторът е осъзнал какво ще се случи, и го стисна още по-силно, за да може Светоний да нанесе удара.
Юлий се огледа отчаяно. Къде беше Кир? Брут? Къде бяха Октавиан и Марк Антоний? Изрева, когато Светоний замахна и ножът му остави кървава резка на рамото му. Хватката на Кимвер се отпусна, други се скупчиха, за да го убият, Юлий се дърпаше, викаше за помощ. Изпъшка, когато един нож се заби в ребрата му и се вдигна за нов удар.
Един от мъжете падна върху него и с това попречи на останалите. Юлий успя да се надигне и опита да спре с ръка камата, която се беше насочила към шията му. Острието прободе дланта му и той извика от болка. В следващия миг падна на пейката, затиснат от нападателите.
Навсякъде имаше кръв — цапаше белите им тоги, впръскваше лицата им. Юлий си помисли за сина си и се ужаси какво може да му се случи.
Юлий викаше за помощ: знаеше, че все още може да оживее, да излекуват и най-тежките му рани. Ако дойдеше Октавиан, щеше да прогони тези зверове, които крещяха в екстаз около него.
Двама го хванаха за раменете, ръцете им бяха хлъзгави от кръв. Кръв блъвна и от устата му, силата му се стопи. Можа само да вдигне очи в отчаяние, докато те пъхтяха в лицето му, бяха толкова близо, че усещаше дъха им.
— Чакайте — чу глас наблизо.
Кървавите ръце блъснаха Юлий към облегалката и той вдигна глава в агония и надежда, за да види кой ги е спрял.
Брут идваше по централната пътека на театъра, с ръце зад гърба. Юлий го погледна с надежда… но после видя, че и най-старият му приятел вдига кама, и изстена отчаяно. От раните му се лееше кръв, но зрението му сякаш се беше изострило, като че ли всяко сетиво се бореше за живот. Усети как ръцете на враговете му го пускат, но вече не можеше да помръдне, вече не искаше да се бие с тях. Само попита:
— И ти ли, Бруте?
Брут пристъпи към него и вдигна ножа пред лицето му. Очите му излъчваха огромна тъга — и триумф, който Юлий не можеше да понесе.
— Да — отвърна тихо Брут.
— Тогава ме убий бързо. Не мога да живея, след като знам това — каза Юлий. Гласът му беше шепот.
Останалите се отдръпнаха в страхопочитание, взрени в кръвта, която бяха пролели. Юлий дори не ги погледна. Бавно, без да откъсва поглед от Брут, хвана усуканата си тога и я вдигна нагоре.
Брут мълчаливо гледаше как Юлий им показва презрението си. Цезар наведе глава и я уви в тогата си с треперещите си ръце. И неподвижно зачака смъртта.
Зъбите на Брут лъснаха, после той заби ножа през плата, право в сърцето.
И тишината изчезна: останалите скочиха върху Цезар и ръгаха и мушкаха, докато той не се свлече на пода безжизнен, целият в кръв.