Ахенобарб не знаеше какво да прави. Редовете и колоните на хората му се бяха разкривили неузнаваемо, карето се бе превърнало в тълпа ядосани и изплашени мъже. Сенека се беше отказал да крещи и изглеждаше объркан като всички други. В книгите, които бе чел, нямаше никакви отговори за случващото се. Ахенобарб се намръщи, очакваше нападението всеки миг. Макар да беше безсмислено, много от бойците му вдигнаха мечовете си и той изпита гордост от смелостта им пред лицето на поражението.
Трима конници излязоха от редиците на Цезар и Ахенобарб направо се вбеси. Само трима! Не искаше, не можеше да се унизява пред тях, но всичко, което отлагаше клането, беше добре дошло. Всеки миг бе станал ценен.
Левият и десният бяха вдигнали щитовете си, за да защитят онзи в средата, и Ахенобарб изведнъж осъзна, че вижда пред себе си човека, който беше покорил Галия и сега заплашваше Рим. Конникът не носеше шлем. Бронята му беше проста, червеният му плащ се вееше зад него и падаше на вълни отстрани на коня му. Ахенобарб си помисли, че този мъж, обезвредил хората му без нито един замах на копие или меч, не е обикновен човек, а същество от черната река, дошло да го отведе. Лесно беше да си представи плаща му, подгизнал от римска кръв.
— Когато се приближи, ще го нападнем — по моя команда. Може и да не сме в състояние да победим тези негодници, но ако убием военачалника им, няма да сме победени.
Сенека го погледна втренчено, но Ахенобарб издържа достатъчно дълго, за да го накара да сведе очи. Този младок все още си мислеше, че това е някаква изкусна тактическа игра и че Рим ги чака с отворени порти. Други от бойците му обаче разбираха ситуацията по-точно. Ахенобарб видя одобрителни кимания, когато думите му стигнаха до тях. Понякога хората забравят, че животът им не е най-значимото нещо на света и че наистина има неща, за които си струва да се умре. В хаоса и страха Ахенобарб също почти се беше примирил с това, че ще се предаде, но после осъзна тази истина. Мъжът пред него беше враг, без значение римлянин или не.
Сенека се приближи, така че да не го чуе никой друг, и прошепна:
— Господарю, не можем да нападнем. Трябва да се предадем.
Ахенобарб го погледна и видя страха му.
— Млъкни, момче. Нямаш ли капка гордост? Когато се приближи достатъчно, ще го посечем.
Сенека зяпна, неспособен да разбере тъмната ярост, която съзря у командира си. Никога не бе попадал в битка и беше стъписан от настъпилата тишина. Все пак са отдръпна.
Ахенобарб се усмихна. Погледна смълчаните легиони около тях и с яд призна превъзходството им. Начинът, по който се бяха строили, беше достатъчно впечатляваща гледка. Конниците бяха готови всеки миг да се втурнат в нападение. Видът на всичките тези хладнокръвни убийци го накара да потрепери — знаеше славата им не по-зле от всеки друг, който беше чувал новините от Галия. Това придаваше на врага блясък, който той не можеше да отрече. Направо не искаше да мисли как тези ветерани ще избият неопитните му мъже.
— Кой ви доведе тук? Да излезе напред! — понесе се глас над полето.
Всички се заобръщаха към Ахенобарб, а той се усмихна примирено и си запроправя път през редиците. Слънцето блестеше и всичко се виждаше неестествено ясно, сякаш контурите на предметите се бяха изострили.
Излезе сам пред бойците си. Почувства хилядите очи, втренчени в него. Тримата конници се приближаваха. Той бавно извади меча си и си пое дълбоко дъх. „Нека дойдат и ще получат отговора ми“, помисли си. Сърцето му биеше лудо, но се чувстваше спокоен и странно безтегловен, когато Юлий Цезар спря коня си пред него, изгледа го отгоре и изрева:
— Какво мислиш, че правиш? Как се казваш?
Лицето му беше почервеняло от гняв.
Ахенобарб едва не отстъпи назад от изненада.
— Ахенобарб — отвърна той, като потисна желанието да добави: „господарю“. Усети как мъжете зад гърба му се раздвижиха и се приготви да заповяда нападение.
— Как си позволяваш да вадиш меч срещу мен, Ахенобарб? Как се осмеляваш! Ти предаде доверието, което ти е дадено. Бъди благодарен, че никой от твоите или моите мъже не беше убит. Иначе щях да те обеся още преди залез-слънце.
Ахенобарб запримигва объркано.
— Имам заповеди да…
— И от кого? От Помпей? С какво право той още е диктатор на моя град? Стоя пред теб като верен гражданин на Рим, а ти ми бръщолевиш за заповеди. Да не искаш да умреш? За кого се мислиш, че да хвърляш на вятъра живота на толкова много хора, Ахенобарб? Да не си законодател или сенатор? Изоставен си, военачалнико. Не би трябвало да си тук. — Юлий с отвращение отмести поглед от него и заговори на бойците му, които го гледаха безмълвно. — Връщам се в моя град, за да се кандидатирам отново за консул. Не нарушавам никакъв закон с това. Не враждувам с вас и няма да пролея кръвта на моя народ, освен ако не бъда принуден.