Когато се поуспокои, Велия Паапен върна стъкленото око в празната орбита и заговори. В началото напомни на Мамачи колко много е направило нейното семейство за него. Поколение след поколение. Как дълго преди комунистите да се сетят за това, Преподобният Е.Джон Айп беше дал на неговия баща — Келан, правото да притежава земята, върху която сега стои колибата му. Как Мамачи беше заплатила за окото му. Как беше организирала Велута да получи образование и го беше назначила на работа…
Мамачи, макар да беше ядосана на пиянството му, не възразяваше да послуша елейни слова за нейната и на семейството й християнска щедрост. Дотук нищо не я подготвяше за онова, което предстоеше да чуе.
Велия Паапен се разплака. Половината му лице плачеше. Сълзи извираха от истинското му око и блестяха върху черната му буза. С другото си око гледаше напред с каменен поглед. Той беше стар параван, който помнеше дните, когато трябваше да върви заднешком, а сега се разкъсваше между лоялността и любовта.
После Ужасът го обхвана и изтръгна думите от устата му. Разказа на Мамачи какво е видял. Историята за малката лодка, която прекосяваше реката нощ подир нощ, и кой се возеше в нея. Историята на един мъж и една жена, които стоят заедно в лунната светлина. Кожа до кожа.
Ходят в къщата на Кари Сайпу, разказваше Велия Паапен. В тях е влязъл демонът на Кари Сайпу. Така Кари Сайпу си отмъщавал за това, което Велия Паапен му беше сторил. Лодката (в която бе седнал Еста, а Рахел бе намерила) била завързана за стар дънер до стръмната пътека през блатото към изоставената каучукова плантация. Велия Паапен я виждал там. Всяка нощ. Да се клатушка върху водата. Празна. В очакване любовниците да се върнат. Чакала с часове. Понякога те се появявали през високите треви едва в зори. Велия Паапен ги бил виждал със собственото си око. И други ги били виждали. Цялото село знаело. Рано или късно и Мамачи щяла да научи. Затова Велия Паапен дошъл сам да го каже на Мамачи. Като параван и човек с ипотекирани части от тялото си, смятал, че това е негов дълг.
Любовниците. Заченати от него и от нея. Неговият син и нейната дъщеря. Те направили немислимото мислимо и невъзможното възможно.
Велия Паапен продължаваше да говори. Да плаче. Да му се повдига. Да движи устата си. Мамачи вече не чуваше какво казва. Шумът на дъжда ставаше все по-силен, докато експлодира в главата й. Не чу дори себе си, когато започна да крещи.
Внезапно сляпата старица в пеньоар с къдрички и със сплетена на миша опашка рядка сива коса пристъпи напред и бутна Велия Паапен с всичка сила. Той се катурна назад, падна надолу по кухненските стъпала и се просна в мократа кал. Ударът го свари съвсем неподготвен. Не го очакваше, защото беше забранено да се докосват недокосваемите. Поне не при подобни обстоятелства. Чувстваха се физически изолирани в непромокаем пашкул.
Беба Кочама, минавайки край кухнята, чу суматохата. Свари Мамачи да плюе в дъжда — Пфуу! Пфуу! Пфуу! — и Велия Паапен да лежи мокър в калта, да плаче, да раболепничи. Предлагаше да убие сина си. Да го разкъса на части.
Мамачи крещеше:
— Пияна свиня! Пиян параван и лъжец!
Над цялата врява Кочу Мария успя да изкрещи на Беба Кочама историята на Велия Паапен. Беба Кочама незабавно схвана огромните потенциални възможности на създаденото положение, но побърза да притвори грижливо мислите си. Тя разцъфна. Съзря в тази ситуация посочен от Бога път как да накаже Аму за нейните грехове и същевременно да отмъсти за собственото си (на Беба Кочама) унижение от Велута и участниците в демонстрацията, които й бяха викали подигравателно Модалали Мариакути и я бяха принудили да развява знамето. Тя веднага вдигна платна. Като кораб на добротата, който пори морето на греха.
Беба Кочама обгърна Мамачи с тежката си ръка.
— Сигурно е вярно — подхвана тихо. — Напълно способна е да го направи. И той също. Велия Паапен не може да лъже за подобно нещо.
Накара Кочу Мария да даде на Мамачи чаша вода и стол, на който да седне. Подкани Велия Паапен да повтори цялата история, като го спираше от време на време за повече подробности — Чия лодка? Колко често? От колко време продължава това?
Когато Велия Паапен свърши, Беба Кочама се обърна към Мамачи: