— Той трябва да се махне оттук. Още тази вечер. Преди нещата да са отишли по-далеч. Преди да сме напълно съсипани.
После потрепери като ученичка. И именно в този момент каза:
— Как е могла да търпи миризмата му? Не си ли забелязала? Тези парии, те имат особена миризма?
С тази забележка, свързана с обонянието, с този специфичен дребен детайл, макарата на Ужаса започна да се развива.
Яростта на Мамачи към стария едноок параван, застанал под дъжда, разлигавен, пиян, овалян в кал, се пренасочи, превърна се в хладно презрение към собствената й дъщеря и постъпката й. Представи си я гола и как се съвкуплява в калта с мъж, който не е нищо повече от един мръсен кули. Представи си ярки подробности: грубата черна ръка на един параван върху гръдта на дъщеря й. Неговата уста върху нейната. Неговите черни бедра, които се друсат между нейните разтворени крака. Звука на дишането им. Неговия особен мирис на параван. Като животни, помисли си Мамачи и едва не повърна. Като куче с разгонена кучка. Толерантността й към „мъжките потребности“ на сина й сега подпали неконтролируемо настървение срещу дъщеря й. Тя беше осквернила не едно благовъзпитано поколение (благословеното момче, благословено лично от Антиохския Патриарх, един Имперски Ентомолог, един възпитаник на Оксфорд, стипендиант на Сесил Роудс), тя беше принудила своята фамилия да падне на колене. В идващите поколения завинаги отсега нататък хората щяха да ги сочат с пръст по сватби и погребения. По кръщенета и на рождени дни. Щяха да се побутват и да си шушукат. Сега вече всичко свърши.
Мамачи загуби самообладание.
И те, двете стари жени, направиха каквото трябваше да се направи. Мамачи подклаждаше страстта. Беба Кочама начерта плана. Кочу Мария беше техният лейтенант-джудже. Заключиха Аму (примамиха я в спалнята й), преди да изпратят за Велута. Знаеха, че той трябва да напусне Айеменем, преди да се е върнал Чако. Не можеха нито да се доверят, нито да предскажат какво отношение ще вземе Чако.
Не изцяло по тяхна вина обаче всичко се изплъзна от контрол като прекършен връх на дърво. Който се стоварва върху онези, които се изпречат на пътя му. Когато Чако и Маргарет Кочама се върнаха от Кочин, беше твърде късно.
Рибарят вече беше намерил Софи Мол.
Представете си го.
Излязъл е с лодката си на разсъмване, при устието на реката, която познава, откакто се е родил. Реката е още бърза и придошла от снощния дъжд. Нещо се поклаща във водата и цветовете му привличат неговия поглед. Бледолилаво. Червенокафяво. Пясъчножълто. Движи се бързо с течението към морето. Той протяга бамбуковия си прът, за да го спре и да го притегли към себе си. Вижда една сбръчкана сирена. Сирена-дете. Още дете. С червенокафява коса. С нос като Имперския Ентомолог и стиснала в юмручето си сребърен напръстник — за късмет. Издърпва я от водата и я качва в лодката. Постила под нея тънкия си памучен пешкир и тя ляга на дъното заедно с дребните рибки, заплетени в дрехите й. Подкарва обратно — тай тай така тай тай том — и си мисли колко греши всеки рибар, който си въобразява, че познава добре своята река. Никой не познава Миначал. Никой не знае какво може да грабне или какво може внезапно да ти поднесе Миначал. Нито кога. Затова рибарите се молят.
В котаямския полицейски участък разтрепераната Беба Кочама беше въведена в канцеларията на полицейския началник. Тя съобщи на инспектор Томас Матю какви обстоятелства са довели до внезапното уволнение на един фабричен работник. Един параван. Преди няколко дни той се бил опитал да, да… да изнасили нейната племенница. Разведена жена с две деца.
Беба Кочама представи невярно отношенията между Аму и Велута не заради Аму, а за да се потуши скандалът и да се спаси семейната репутация в очите на инспектор Томас Матю. Не можеше да допусне, че Аму сама ще се посрами, че ще отиде в полицията и ще се опита да каже истината. Беба Кочама започна да вярва, че историята е такава, каквато тя я е разказала.
Защо веднага не са съобщили в полицията за случилото се, искаше да знае инспекторът.
— Ние сме стара фамилия — отвърна Беба Кочама. — Не искахме за нас да се говорят такива неща…
Инспектор Томас Матю с мустаци, щръкнали като мустаците на махараджата върху плаката на Еър Индия, разбираше много добре. Той имаше докосваема съпруга, две докосваеми дъщери — в чиито докосваеми утроби чакаха цели докосваеми поколения…
— Къде е сега жената, която е била нападната?