— Вкъщи. Тя не знае, че съм дошла тук. Не би ми позволила. Естествено — обезумяла е от тревога за децата. Направо е истерична.
По-късно, когато инспектор Томас Матю научи истинската история, фактът, че онова, което параванът бе взел от докосваемото царство не е било получено насила, а му е било дадено, дълбоко го разтревожи. Затова след погребението на Софи Мол, когато Аму отиде при него с близнаците, за да му каже, че е станала грешка и той я потупа по гърдите с полицейската си палка, това не беше спонтанна полицейска бруталност. Жестът му бе предумишлен и целеше да я унижи и сплаши. Опит да въдвори ред в един объркан свят.
Още по-късно, когато прахът се бе уталожил и той бе подредил писмената си документация, инспектор Томас Матю се поздрави за начина, по който всичко бе проведено.
Но сега той слушаше внимателно и учтиво историята, която Беба Кочама съчиняваше.
— Снощи, вече се стъмваше, беше около седем вечерта, когато той дойде у дома, за да ни заплаши. Валеше силен дъжд. Електричеството беше угаснало и тъкмо палехме лампите, когато дойде. Той знаеше, че мъжът в нашата къща, племенникът ми Чако Айп, го няма… че е отишъл в Кочин. Вкъщи бяхме три жени, самички. — Тя поспря, за да може инспекторът да си представи ужаса, когато един сексманиак, параван, влиза при трите самотни жени в къщата. — Казахме му, че ако не напусне Айеменем кротко, ще повикаме полицията. Той взе да твърди, че племенницата ми се била съгласила, можете ли да си представите? Попита какви доказателства имаме за обвинението си срещу него. Каза, че според трудовите закони нямаме основание да го уволняваме. Беше много спокоен. „Мина времето — рече, — когато можехте да ни изритвате като кучета…“ — Беба Кочама вече звучеше напълно убедително. Засегната. Застрашена.
После попадна изцяло под властта на въображението. Не описа как Мамачи е загубила самообладание. Как е отишла до Велута и го е заплюла в лицето. И какви думи му бе казвала. Какъв го беше наричала.
Вместо това обясни на инспектор Томас Матю, че е била принудена да дойде в полицията не само заради това, което е казал Велута, но и заради начина, по който го е казал. Пълната липса на разкаяние от негова страна, това я потресло най-много. Той като че ли дори се гордеел с постъпката си. Без да го осъзнава, Беба Кочама приписа на Велута поведението на човека, който я беше унизил по време на демонстрацията. Обрисува подигравателната ярост в лицето му. Безсрамното нахалство в гласа му, от което настръхнала. Затова била сигурна, че не може да няма връзка между уволнението на Велута и изчезването на децата.
Беба Кочама изтъкна, че познава този параван от дете. Нейното семейство му е дало образование в училището за недокосваемите, открито от баща й Пуниан Кунджу. (Господин Томас Матю навярно знае за него? Да, разбира се)… Благодарение на нейното семейство е станал дърводелец, къщата, в която живее, е била дадена на дядо му от нейното семейство. Дължал всичко на нейното семейство.
— Вие — прекъсна я инспектор Томас Матю — най-напред разглезвате тези хора, носите ги на гърба си като трофеи, а после, когато направят поразия, тичате при нас за помощ.
Беба Кочама сведе очи, като дете, което са смъмрили. После продължи историята си. Каза на инспектор Томас Матю, че през последните седмици е забелязала някои предупредителни сигнали, известна наглост и грубост. Спомена, че е видяла Велута в демонстрацията по пътя към Кочин и за слуховете, че той е, или е бил, наксалит. Не забеляза леката бръчка на безпокойство, която последната информация извика върху челото на инспектора.
Предупредила племенника си за Велута, изтъкна Беба Кочама, но и в най-кошмарните си сънища, не била допускала, че ще се стигне дотук. Едно красиво дете е мъртво. Други две са изчезнали.
Беба Кочама грохна.
Инспектор Томас Матю й поднесе чаша полицейски чай. Когато тя се почувства малко по-добре, той й помогна да напише всичко, което му беше разказала в нейните писмени показания. Увери Беба Кочама, че може да разчита на пълното съдействие на котаямската полиция. Негодникът ще бъде заловен до края на деня, увери я той. Един параван, преследван от историята, отвлякъл двуяйчните близнаци — инспекторът знаеше, че няма много места, където би могъл да се скрие.
Инспектор Томас Матю беше предпазлив човек. Той взе предпазна мярка. Изпрати един джип да доведе другаря К.Н.М. Пилай в полицейския участък. От решаващо значение за него беше да знае дали този параван се ползва с някаква политическа подкрепа, или действа сам. Макар той самият да беше от партията на Конгреса, нямаше намерение да рискува сблъсък с марксисткото правителство. Когато другарят Пилай пристигна, поканиха го да седне на стола, освободен преди малко от Беба Кочама. Инспектор Томас Матю му показа писмените показания на Беба Кочама. Двамата мъже поговориха. Кратко, тайно, по същество. Сякаш си разменяха цифри, а не думи. Не чувстваха нужда от обяснения. Те не бяха приятели, другарят Пилай и инспектор Томас Матю, и си нямаха доверие. Но се разбираха идеално. И двамата бяха мъже, у които детството не беше оставило никакви следи. Мъже без каквото и да е любопитство. Без съмнения. И двамата — всеки по свой начин — истински и ужасяващо възрастни. Гледаха на света, без да се чудят как работи, защото знаеха. Те го караха да работи. Бяха механици, които обслужват различни части на една и съща машина.