Странно бе, че човекът за когото Маргарет Кочама никога не помисли, беше Велута. Нищо не си спомняше за него. Дори и как изглежда.
Може би защото тя всъщност не го познаваше, нито пък научи какво се е случило с него.
С Бога на Загубата.
Богът на Дребните Неща.
Той не беше оставил отпечатъци от стъпки в пясъка, нито вълнички във водата, нито отражение в огледалата.
В края на краищата Маргарет Кочама не беше с отряда от докосваеми полицаи — в широки, колосани шорти в цвят каки, — когато те прекосиха придошлата река.
Не беше чула металния звън на белезници в нечий натежал джоб.
Нелогично е да се очаква човек да помни нещо, което дори не знае, че се е случило.
До тъгата, обаче, все още оставаха две седмици в този син следобед с избродирани сини кръстчета, когато Маргарет Кочама лежеше, унесена в сън, изморена от дългия полет. Чако, запътил се към другаря К.Н.М. Пилай, се прокрадна край прозореца на спалнята като неспокоен, боязлив кит с намерение да надникне и да види дали жена му (Бивша жена, Чако!) и дъщеря му са будни и дали имат нужда от нещо. В последния миг куражът му се изпари и той подмина прозореца, без да надникне вътре. Софи Мол (Будна, Жива, Бодра) го забеляза.
Тя се надигна, седна в леглото и погледна навън към каучуковите дървета. Слънцето се беше придвижило по небето и сега над плантацията лежеше дълбока сянка във формата на къща, от която тъмнолистите дървета изглеждаха още потъмни. Отвъд сянката светлината беше приглушена и мека. Върху кората на всяко дърво имаше диагонален разрез; от него като бяла кръв от рана капеше подобен на мляко каучук и се събираше в срязана на две черупка от кокосов орех, завързана за дървото.
Софи Мол стана от леглото и прерови портмонето на спящата си майка. Намери това, което търсеше — ключовете на оставения на пода голям заключен куфар със стикери на самолетната компания и с етикети за багажа. Отключи го и претърси съдържанието му не по-деликатно от куче, което разравя цветна леха. Преобърна купчинки бельо, изгладени поли и блузи, шампоани, кремове, шоколади, ролки с лейкопласт, чадъри, сапуни (и други затворени в шишенца лондонски миризми), хинин, аспирин, широкоспектърни антибиотици. „Вземи си всичко — бяха посъветвали Маргарет Кочама колежките й със загрижени гласове. — Нищо не се знае.“ По този начин искаха да предупредят своята колежка, която заминаваше за Сърцето на Мрака, че:
а) На всекиго всичко може да се случи.
Затова
б) Най-добре е да си подготвен.
Най-накрая Софи Мол намери каквото търсеше.
Подаръците за братовчедите й. Триъгълни шоколади Тоблерон (омекнали от горещината). Къси чорапи с многоцветни отделни пръсти. И две химикалки — горната им прозрачна половина беше пълна с вода, в която беше закрепен изрязан колаж на изглед от Лондон. С Бъкингамския дворец и Биг Бен. С магазини и хора. Червен двуетажен автобус се плъзгаше нагоре-надолу по тихата улица, движен от въздушно мехурче. Някак зловещо беше, че от оживената улица в химикалката не се чува никакъв шум.
Софи Мол пъхна подаръците в чантата си, преметна я през рамо и излезе във външния свят. Да направи изгодна сделка. Да завърже едно приятелство.
Приятелство, което за беда щеше да остане висящо. Недовършено. Разлюляно във въздуха, без опора. Приятелство, още без своя история, поради което — много по-скоро, отколкото би трябвало — Софи Мол се превърна в Спомен, а Смъртта на Софи Мол остана ярка и жива. Като узрял плод през съответния сезон. През всеки сезон.
14
Работата е борба
Чако мина напряко между наклонените каучукови дървета, оттам беше по-близо до главния път и къщата на другаря К.Н.М. Пилай. Видът му бе леко абсурден — крачеше по килим от сухи листа, облечен в отеснелия костюм „за летището“, а вратовръзката се мяташе над рамото му.