Другарят Пилай не беше вкъщи, когато Чако стигна.
Жена му Калиани, с прясно намазана паста от сандалово дърво върху челото, го покани да седне на металически сгъваем стол в малката предна стая и изчезна през яркорозовата и украсена с дантела найлонова завеса над входа към тъмната съседна стая, където мъждукаше слабият пламък на голяма бронзова газена лампа. През вратата нахлуваше силно ухание на благовония, а над вратата имаше малка дъска с надпис РАБОТАТА Е БОРБА, БОРБАТА Е РАБОТА.
Чако беше прекалено едър за стаята, в която седеше. Сините стени сякаш го притискаха. Огледа се — напрегнат и леко притеснен. Масата за хранене беше постлана с пластмасова покривка на ярки цветя. Върху преградките на малкия зелен прозорец се сушеше пешкир. Мушици се въртяха над грозд дребни банани в бяла чугунена чиния със син кант. В един ъгъл на стаята имаше купчина зелени необелени кокосови орехи. Детски гумени чехли лежаха захвърлени в огрения от раирана слънчева светлина квадрат на пода. До масата имаше остъклен бюфет. Басмени перденца, окачени от вътрешната страна на стъклата, скриваха съдържанието му.
Майката на другаря Пилай, дребничка старица в кафява блуза и белезникаво мунду, седеше на ръба на високо дървено легло, опряно до стената; краката й се люлееха високо над пода. Върху едното й рамо беше преметнат тънък бял пешкир, който минаваше диагонално през гърдите. Рояк комари, като обърната наопаки конусовидна книжна шапка, се издигаше над главата й. Старицата седеше, опряла буза на дланта си, така че всички бръчки от тази страна на лицето и се бяха събрали нагоре. Всеки сантиметър от кожата й, дори върху китките и глезените, беше покрит с бръчки. Само върху шията кожата й бе гладка и опъната над огромна гуша. Нейният извор на младост. Старата жена гледаше с празен поглед в срещуположната стена, полюляваше се леко и грухтеше тихо и ритмично, на равни интервали, като отегчен пасажер на дълго пътешествие с автобус.
Зад главата й бяха окачени в рамки свидетелствата на другаря Пилай от университета за неговите бакалавърска и магистърска степен.
На друга стена висеше фотография в рамка, на която другарят Пилай награждаваше с гирлянда другаря Е.М.С. Намбудирипад. На преден план блестеше стоящ микрофон с надпис Аджанта.
Въртящият се вентилатор на масичка до леглото отпращаше своя механичен полъх по образцово демократичен начин — първо подухваше и повдигаше нагоре онова, което беше останало от косата на старата госпожа Пилай, а след това правеше същото с Чако. Комарите неуморно се разпръсваха и се събираха отново.
През прозореца Чако виждаше покривите на автобусите, които прогърмяваха по улицата заедно с багажа върху багажниците. Мина и един джип с високоговорител, от който се разнасяше песен на марксическата партия на тема безработица. Припевът беше на английски, а останалите думи — на малайаламски.
Калиани се върна с чаша от неръждаема стомана, пълна с филтрирано кафе, и с чиния от неръждаема стомана с пържени бананови резенчета (яркожълти с малки черни семчици в средата) — за Чако.
— Той отиде в Оласа. Трябва да се върне всеки момент — каза Калиани. Когато говореше за мъжа си, го наричаше адехам — учтивата форма за „той“, докато „той“ я наричаше „еди“, което означава приблизително „Ей, ти!“
Беше сочна, красива жена със златистокафява кожа и огромни очи. Дългата й къдрава коса беше влажна и висеше свободно на гърба — само краят й бе сплетен на плитка. Косата беше измокрила гърба на прилепналата до тялото й тъмночервена блуза, от което тя изглеждаше още по-тъмночервена. Изпод края на късите й ръкави се издуваха меките ръце на Калиани и плътта се спускаше над трапчинките по лактите й, пищна и пухкава. Бялото й мунду и кавани бяха свежи и изгладени. Калиани лъхаше на сандалово дърво и на счукан зелен нахут, който използваше вместо сапун. За пръв път от години Чако я гледаше, без да усети каквато и да е тръпка на сексуално желание. Той си имаше вкъщи жена (бивша жена, Чако!). С лунички по ръцете и по гърба. Със синя рокля, а под роклята — крака.
Малкият Ленин се появи на вратата в модерни червени къси панталонки от стречлон. Застана на един тънък крак като щъркел и започна да усуква розовата дантелена завеса, като гледаше Чако с очите на майка си. Беше вече шестгодишен, отдавна минал възрастта, когато мушкаше разни неща в носа си.