Еста успя да сграбчи един нисък клон, извит над водата. Надникна надолу по реката в тъмното, като се надяваше да зърне лодката.
— Никъде не я виждам. Изчезнала е.
Рахел, омазана с тиня, се изкатери на брега и протегна ръка към Еста, да му помогне да се измъкне от водата. Минаха няколко минути, докато си поемат дъх и се уверят, че лодката се е загубила. Докато потъгуват за изчезването й.
— И всичката ни храна се е развалила — каза Рахел на Софи Мол, но думите й бяха посрещнати от мълчание. Напористо, вълнисто мълчание, пълно с носещи се риби.
— Софи Мол? — прошепна Рахел към бушуващата река. Ние сме тук! До голямото дърво!
Никакъв отговор.
Върху сърцето на Рахел пеперудката на Папачи разтвори своите тъмни крилца. Навън. Навътре.
Повдигна крачката си.
Нагоре.
Надолу.
Близнаците тичаха по брега и викаха Софи Мол. Но тя беше изчезнала. Отнесена от водния поток, пълен с безшумен речен трафик. Сивозелен. Богат на риба. Отразяващ небето и дърветата. А нощем — и нащърбената жълта луна.
Не зазвуча бурна музика. От мастилените дълбочини на Миначал не се надигна водовъртеж. Не се появи акула, която да наблюдава трагедията.
Церемонията по предаването беше тиха. Една лодка изхвърли товара си. Реката прие жертвоприношението. Един малък живот. Един кратък слънчев лъч. Стиснал в юмручето си сребърен напръстник за късмет.
Беше четири сутринта и още тъмно, когато близнаците — изтощени, объркани и покрити с кал — минаха през блатото и се приближиха до Къщата на Историята. Хензел и Гретел в една чудовищна вълшебна приказка, в която техните сънища щяха да бъдат пленени и сънувани повторно. Легнаха на задната веранда върху постелка от трева с една надуваема гъска и с едно мече коала. Две мокри джуджета, изтръпнали от страх, в очакване на края на света.
— Мислиш ли, че тя вече е умряла?
Еста не отговори.
— Какво ще стане сега?
— Ще ни пратят в затвора.
Той знаеше много добре. Малкият Мъж. Който живее в каравана. Дум дум.
Не видяха, че в сенките спи още един човек. Самотен като вълк. С кафяво листо върху черния му гръб. Което караше мусоните да идват навреме.
17
Гарата на пристанище Кочин
В своята чиста стая — в мръсната айеменемска къща — Еста (нито стар, нито млад) седеше на леглото си в мрака. Седеше с изправен гръб. С изопнати рамене. Скръстил ръце в скута си. Сякаш беше следващият в някаква редица от хора, които чакат да бъдат прегледани. Или да бъдат арестувани.
Дрехите бяха изгладени. Стояха наредени на купчинка върху дъската за гладене. Беше изгладил и дрехите на Рахел.
Валеше без да спира. Нощен дъжд. Самотен барабанист, който продължава да се упражнява дълго след като останалите оркестранти са си легнали.
В двора, до отделния вход за „Мъжки Потребности“, светкавица за миг освети задните хромови перки на стария плимът. Години след като Чако беше заминал за Канада, Беба Кочама нареждаше колата да се мие редовно. Два пъти седмично, срещу малко заплащане, деверът на Кочу Мария, който караше жълтия общински камион за смет в Котаям, пристигаше в Айеменем (съпроводен от вонята на котаямски боклук, която оставаше и след като той си замине), за да прибере за себе си заплатата на Кочу Мария и да направи няколко кръгчета с плимъта, за да зареди акумулатора. Откакто се отдаде на телевизията, Беба Кочама изостави едновременно и колата, и своята градина. Тути-фрути.
С всеки мусон старата кола усядаше все по-здраво в земята. Като ъгловата, болна от артрит кокошка, седнала вдървено върху своя полог с яйца. Без никакво намерение да се надигне. Около спадналите й гуми беше израснала трева. Рекламната табела върху покрива, на която пишеше „Консерви и туршии Парадайз“, беше прогнила и паднала навътре, като свалена корона.
Една пълзяща лиана се оглеждаше крадешком в замъглената половинка, останала от напуканото огледало на шофьора.
Върху задната седалка лежеше умряло врабче. Беше се промъкнало през дупка в предното стъкло с надежда да си направи гнездо в дунапрена на скъсаната седалка. Но не успяло да отлети. Никой не обърнал внимание на паническите му писъци до прозореца на плимъта. Умряло върху задната седалка с крачка вирнати нагоре. Като на шега.