Кочу Мария беше заспала на пода на дневната, свита като запетайка и осветена от трепкащия екран на телевизора, който още работеше. Американски полицаи набутваха в полицейска кола младо момче с белезници. По паважа имаше кръв. Лампата на полицейската кола мигаше и сирената виеше предупредително. Изтощена жена, може би майката на момчето, наблюдаваше страхливо, свита в сенките. Момчето се съпротивляваше. Върху горната част на лицето му трептяха закриващи го мозаично разноцветни квадрати, за да не може да съди заловилите го. По устата имаше съсирена кръв, която се спускаше и надолу, върху тениската му, като червено лигавче. Розовите му устни бяха вдигнати в озъбена гримаса. Приличаше на вълкодав. Крещеше през прозореца на полицейската кола срещу камерата.
— Аз съм петнайсетгодишен и ми се иска да съм по-добър. Но не съм. Искате ли да чуете тъжната ми история?
Изплю се върху камерата, изригналата слюнка се разля по обектива и потече надолу.
Седнала в леглото си, Беба Кочама попълваше талон, с който фирмата „Листерин“ предлагаше отстъпка от две рупии за новото, половинлитрово шише и билети за участие в лотарията, с които щастливите победители щяха да получат подаръци за по две хиляди рупии.
Гигантски сенки на дребни насекоми пълзяха по стените и по тавана. За да се оттърве от тях, Беба Кочама беше угасила лампите и беше запалила голяма свещ в леген с вода. Водата вече беше потъмняла от опърлени трупове. Светлината на свещта подчертаваше начервените бузи и устни на Беба Кочама. Клепките й бяха оцапани с размазан грим. Бижутата й блестяха.
Наведе талона към свещта.
Коя марка вода за изплакване на устата употребявате обикновено?
Листерин, написа Беба Кочама с ръката покрита с мрежа от изпъкнали вени.
Назовете причините за предпочитанието си.
Тя не се поколеба. Приятен вкус. Свеж дъх. Беше научила този находчив, жив език от телевизионните реклами.
Попълни името си и излъга за възрастта.
Под Професия, написа: Орнаментално градинарство (дип), Роч. САЩ.
Сложи талона в плик с надпис Рилайъбъл Медикос, Котаям. Кочу Мария щеше да го пусне сутринта, като слезеше в града да й купи кифлички с крем от най-добрата пекарна в Котаям.
Беба Кочама взе своя кафяв дневник, с прикачена химикалка. Отгърна го на 19 юни и направи нов запис. По обичайния си начин. Написа: Обичам те Обичам те.
Върху всяка страница на дневника бе изписан същият текст. Имаше цял сандък, пълен с дневници със същото откровение. Но по някои страници имаше и други текстове. Сметки от този ден, списъци с предстоящи задачи, любими реплики от любими сапунени опери. Но и тези записи започваха все със същите думи: Обичам те Обичам те.
Отец Мълиган беше умрял преди четири години от вирусен хепатит в един ашрам — място за религиозно общение и медитация — на север от Ришикеш. Годините, които бе прекарал в изучаване на хиндуистките свещени писания най-напред бяха възбудили у него теологическо любопитство, но накрая го бяха довели до промяна на вярата. Преди петнайсет години отец Мълиган стана поклонник на Бог Вишну. Продължи да поддържа връзка с Беба Кочама и след като постъпи в ашрама. Пишеше й всяка година за религиозния празник на светлините Дивали, а по Нова година изпращаше поздравителна картичка. Преди няколко години й прати своя снимка, на която говореше пред група пенджабски вдовици на някакъв духовен събор. Всички жени бяха облечени в бяло и с покрити глави. Отец Мълиган беше в тъмнооранжево одеяние. Приличаше на жълтък, който говори пред море от сварени яйца. На челото му имаше тъмнооранжева Санта със свещена пепел. Беба Кочама направо не повярва на очите си. Тази снимка бе единственото нещо, изпратено от него, което не бе запазила. Беше обидена от факта, че в края на краищата се бе отказал от обета си, но не заради нея, а за да даде нов обет. Приличаше на жена, която чака някого с отворени обятия, а оня я подминава и се хвърля в обятията на друга.
Смъртта на отец Мълиган не промени записите в дневника на Беба Кочама, защото — що се отнасяше до нея — нищо не беше се променило. Нещо повече, в смъртта си, той й принадлежеше по-пълно, отколкото като жив. Поне споменът за него оставаше неин. Изцяло неин. Диво, пламенно неин. Нямаше да дели спомена си с Вярата, а още по-малко със съревноваващи се за вниманието му монахини, свети мъже, поклонници, или както и да се наричаха.