Беба Кочама съзнаваше, че колкото е възможно по-бързо трябва да махне Аму от Айеменем.
Постигна го със средствата, които владееше най-добре. Напояваше своите ниви и отглеждаше своята реколта за сметка на чуждите страдания. Впи зъби като плъх в самата сърцевина на скръбта на Чако. Там постави лесно достижим отдушник за безумния му гняв. Не й беше трудно да покаже, че всъщност Аму е главната виновница за смъртта на Софи Мол. Аму и нейните двуяйчни близнаци.
Чако, който в скръбта си чупеше врати, беше само един тъжен бик, вързан с въже, чийто край държеше Беба Кочама. Нейна беше идеята да принудят Аму да си събере багажа и да се махне. А Еста да бъде „върнат“.
20
Мадраска поща
И тъй на гарата на пристанище Кочин Еста стои до покрития с решетка прозорец на влака. Посланик Е. Пелвис. Воденичен камък с алаброс. И изпълнен с воднистозелено, подобно на застояла вода, пълна с буци и морски водорасли, плискащо се, бездънно-пълнодънно чувство. Куфарът с неговото име беше под седалката. Кутията му със закуска от сандвичи с домати и Орловото му шише с нарисуван орел стояха на сгъваема масичка пред него.
Седналата до него жена в лилаво-зелено сари и с диаманти като лъскави пчели в двете й ноздри, която ядеше, му поднесе кутия с жълти сладкиши. Еста поклати глава. Тя се усмихна и започна да го увещава, кротките й очи се скриха в гънките зад очилата й. Устата й млясна със звук на целувка.
— Опитай. Мноого са сладки — каза тя на тамилски. Ромбо мадурам.
— Сладки са — поясни на английски най-голямата й дъщеря, която беше на възрастта на Еста.
Еста отново поклати глава. Жената разроши косата му и му развали алаброса. Семейството й (съпруг и три деца) вече ядяха. Големи, кръгли, жълти трохи от сладкишите са ронеха върху седалката. Влакът потрепери под краката им. Синята нощна лампа още не светеше.
Синчето на ядящата жена я запали. Ядящата жена я изгаси. Тя обясни на детето, че това е лампа за през нощта. Не за когато са будни.
Всичко в първокласния влак беше зелено. Зелени седалки. Зелени легла. Зелени вериги, тъмнозелени или светлозелени.
За спиране на влака дръпни веригата беше написано в зелено.
Аз енарипс ан акалв инпърд атагирев — помисли си Еста в зелено.
През решетката на прозореца Аму стисна ръката му.
— Пази си билета — каза устата на Аму. Устата, която се мъчеше да не заплаче. — Ще минат да го проверят.
Еста кимна към лицето на Аму, вдигнато нагоре под прозореца на влака. Кимна към Рахел, дребна и изцапана с мръсотията на гарата. Тримата бяха свързани от нещо, което всеки таеше в себе си — че бяха обичали един мъж до смърт.
Вестниците не бяха писали за това.
Минаха години, преди близнаците да разберат каква е била ролята на Аму в онова, което се случи. На погребението на Софи Мол и в дните преди Еста да бъде „върнат“ те виждаха подутите й очи и с детската егоцентричност смятаха, че вината за нейната скръб е изцяло тяхна.
— Изяж си сандвичите, преди да се овлажнят — каза Аму. — И не забравяй да пишеш.
Тя опипа ноктите на ръчичката, която държеше и извади един черен полумесец мръсотия изпод нокътчето на палеца.
— И пази любимото ми дете вместо мене. Докато дойда да го взема.
— Кога, Аму? Кога ще дойдеш да го вземеш?
— Скоро.
— Но кога? Точно кога?
— Скоро, миличкия ми. Щом мога.
— По-другия месец ли? Кажи, Аму? — Еста нарочно определяше такъв дълъг срок, за да може Аму да му отговори: „Преди това, Еста. Бъди разумен. Нали ще си учиш уроците?“
Вместо това Аму отговори:
— Щом си намеря работа. Щом мога да замина оттук и да си намеря работа.
— Но това никога няма да стане! — Паника обзе Еста. Едно бездънно-пълнодънно чувство.
Ядящата жена подслушваше снизходително.
— Вижте колко добре говори английски — обърна се тя към своите деца на тамилски.