Разсеяно заслушана в музиката, Аму наблюдаваше безумното кръжене на насекоми около светлината, нетърпеливи да се самоубият.
Изведнъж думите на песента изплуваха в съзнанието й.
Аму сви колене и ги обгърна с ръце. Не можеше да го повярва. Евтиното съвпадение на тези думи. Загледа се с ожесточение в градината. Бухалът Уса прелетя като безмълвен нощен патрул. Сочният лист около съцветието на тропическия антуриум блестеше като оксидиран метал.
Аму остана да седи. Дълго след като песента беше свършила. После внезапно стана от стола и като вещица излезе от своя собствен свят. Запътена към друго място — по-добро и по-щастливо.
Движеше се бързо през мрака, като насекомо, което следва химическа следа. Познаваше пътеката към реката не по-зле от децата си и би могла да стигне до нея и със затворени очи. Не знаеше какво я кара да бърза през шубраците. Защо, вместо да върви, започна да тича. Беше останала без дъх, когато стигна до брега на Миначал. Захлипа. Сякаш беше закъсняла за нещо. Сякаш животът й зависеше от това, дали ще пристигне на време. Сякаш знаеше, че той ще бъде там. Ще я чака. Сякаш той знаеше, че тя ще дойде.
Той знаеше.
Наистина.
И това чувство го преряза следобед. Ясно и точно. Като острие на нож. В мига, когато историята се беше подхлъзнала. Докато държеше дъщеричката й в ръце. Когато нейните очи му бяха казали, че той не е единственият, който може да прави подаръци. Че и тя можеше да му направи подаръци; за неговите лодки, кутийки, малки вятърни мелници тя можеше да му се отплати с трапчинките на бузите си, когато се усмихва. С гладката си кафява кожа. С лъскавите си рамене. С очите си, които винаги са взрени някъде другаде.
Той не беше на брега.
Аму седна на каменните стъпала, които водят към водата. Зарови глава в ръцете си, като се чувстваше глупаво, задето беше тъй сигурна. Тъй уверена.
По-надолу по течението, насред реката, Велута се носеше по гръб, загледан в звездите. Парализираният му брат и едноокият му баща се бяха нахранили с вечерята, която той им бе сготвил, и вече спяха. Така че той беше свободен да лежи във водата и да се носи бавно с течението. Като паднало в реката дърво. Като спокоен крокодил. Кокосови дървета се навеждаха над водата и наблюдаваха как се носи край тях. Жълтият бамбук плачеше. Малки рибки си позволяваха кокетни закачки с него. Клъвваха го.
Той се преобърна и заплува. Нагоре. Срещу течението. Хвърли последен поглед към брега, и пое нататък през водата, като се чувстваше глупаво, задето е бил тъй сигурен. Тъй уверен.
Когато я видя, вълнението го разтърси като взрив и едва не го удави. Събра всичките си сили, за да не потъне. Газеше напред посред тъмната река.
Тя не видя главата му над тъмната река. Можеше да бъде какво ли не. Плуващ кокосов орех. Във всеки случай тя не гледаше. Бе заровила глава в ръцете си.
Той я наблюдаваше. Не бързаше.
Ако би могъл да знае, че се е запътил да навлезе в тунел, чийто единствен изход води към собственото му унищожение, дали би се върнал обратно?
Може би.
А може би не.
Кой знае?
Заплува към нея. Тихо. Безшумно пореше водата. Беше почти стигнал брега, когато тя вдигна глава и го видя. Краката му докоснаха калното речно дъно. Щом излезе от тъмната река и тръгна по каменните стъпала, тя осъзна, че стои в неговия свят. Че този свят му принадлежи. Че той принадлежи на този свят. С водата. С калта. С дърветата. С рибата. Със звездите. Тъй леко се движеше той през него. Като го наблюдаваше, тя разбра в какво се крие красотата му. Как го бе оформил неговият труд. Как моделираното от него дърво беше моделирало него. Всяка изгладена дъска, всеки забит гвоздей, всичко, което бе направил с ръцете си, го беше оформяло. Беше оставило отпечатък върху него. Дало му беше силата и гъвкавата грациозност.
Носеше парче тънък бял плат около слабините, затъкнато между тъмните му крака. Изтръска водата от косата си. В мрака тя виждаше усмивката му. Бялата внезапна усмивка, която бе носил със себе си от юношество до зрялата си мъжка възраст. Единственият му багаж.