Без да го признават един на друг, нито на самите себе си, те свързаха своите съдби, своето бъдеще (Любовта, Лудостта, Надеждата и Безкрайната си радост) с неговото. Проверяваха всяка нощ (с растяща уплаха) дали паячето е оцеляло през деня. Вълнуваха се от неговата крехкост. От това, че е дребничко. От това дали се прикрива добре. От привидно саморазрушителната му гордост започнаха да харесват еклектичния му вкус. Своеобразното му достойнство.
Бяха си избрали това паяче, защото знаеха, че трябва да се уповават на крехкостта. Да се придържат към Дребните Неща. При всяка раздяла изискваха един от друг само едно малко обещание.
— Утре?
— Утре.
Знаеха, че всичко може да се промени за един ден. И бяха прави.
За Чапу Тамбуран обаче не бяха прави. Той надживя Велута. И стана родоначалник на бъдещи поколения.
Умря от естествена смърт.
В онази първа нощ, в деня, когато пристигна Софи Мол, Велута наблюдаваше как любовницата му се облича. Когато се приготви, тя клекна срещу него. Докосна го леко с пръсти и остави върху тялото му следа от настръхнала кожа. Като тебеширена черта върху черна дъска. Като лек ветрец, минал през оризова нива. Като следа от малко реактивно самолетче върху синьо черковно небе. Той взе лицето й в ръце и го притегли към своето. Затвори очи и помириса кожата й. Аму се засмя.
Да, Маргарет, помисли си тя. И ние двамата правим това един другиму.
Тя целуна затворените му очи и се изправи. Велута, опрял гръб на мангостиновото дърво, я следеше с поглед, докато се отдалечава.
В косата си имаше изсъхнала роза.
Тя се извърна, за да повтори още веднъж: „Наалей.“
Утре.