После, за да даде на Еста и Рахел чувство за историческа перспектива (макар че в следващите седмици на самия Чако твърде много щеше да му липсва перспектива), той им разказа за Жената-Земя. Накара ги да си представят, че земята — преди четири хиляди и шестстотин милиона години — е била четиридесет и шест годишна жена, на толкова години, на колкото е учителката Алеяма, която им даваше уроци по малайаламски. За да стане Земята това, което е днес, Жената-Земя й е отдала целия си живот. За да се разделят океаните. Да се издигнат планините. Жената-Земя, каза Чако, е била единайсетгодишна, когато са се появили първите едноклетъчни организми. Първите животни, създания като червеи и медузи, са се появили едва когато тя е станала на четиридесет години. Била е четиридесет и пет годишна — само преди осем месеца — когато по земята са скитали динозаври.
— Цялата човешка цивилизация, която познаваме — обясни Чако на близнаците, — е започнала само преди два часа в живота на Жената-Земя. Преди толкова, колкото ни е нужно, за да идем с колата от Айеменем до Кочин.
Ето една мисъл, която вдъхва страхопочитание и смирение, каза Чако (смирение хубава дума, помисли си Рахел, да вървиш смирено и безгрижно по света), мисълта, че цялата съвременна история, световните войни, войната на мечтите, човекът на луната, науката, литературата, философията, постигането на знания — всичко това е само едно примигване на Жената-Земя.
— И ние, мили мои, всичко, което сме и което ще бъдем — сме само едно потрепване на окото й — тържествено заключи Чако, излегнат върху леглото и загледан в тавана.
Когато беше в подобно настроение, Чако използваше гласа си за четене. В стаята му се възцаряваше някакво църковно-благоговейно чувство. Той не се интересуваше дали някои го слуша. И ако го слушат, не се интересуваше дали разбират какво казва. Аму наричаше тези му настроения Оксфордски.
По-късно, в светлината на всичко, което се случи, примигване изглеждаше неподходяща дума, за да се опише изражението в очите на Жената-Земя. Примигване е дума, която навява мисъл за веселие и усмивка.
Макар Жената-Земя да остави трайно впечатление у близнаците, това, което особено ги омая, беше Къщата на Историята, още повече — беше им под ръка. Те често мислеха за нея. За къщата на отсрещния бряг на реката.
Издигнала се в Сърцето на Мрака.
Къща, в която не можеха да влязат, пълна с шепоти, които не могат да разберат.
Тогава още не знаеха, че скоро ще влязат в нея. Че ще преминат реката и ще бъдат там, където не се предполагаше да бъдат, с човек, когото не се предполагаше да обичат. И че ще наблюдават с широко отворени очи как историята се разкрива пред тях на задната веранда.
Докато други деца на тяхната възраст научаваха други неща, Еста и Рахел научиха как историята урежда своите сделки и събира налози от онези, които нарушават законите й. Чуха нейния противен тътен. Усетиха мириса й и го запомниха завинаги.
Мирисът на Историята.
Като на увехнали рози, полюшвани от вятър.
Той щеше да се таи всякога в най-обикновени неща. Като закачалки за дрехи. Домати. В асфалта на шосетата. В някои багри. В ресторантски чинии. В отсъствието на думи. И в празните погледи.
Близнаците щяха да пораснат, мъчейки се да намерят начин да живеят с онова, което се случи. Щяха да се опитват да убедят себе си, че от гледна точка на геологическото време, станалото е незначително събитие. Едно потрепване на окото на Жената-Земя. Че и по-лоши неща са се случвали. Че по-лоши неща продължават да се случват. Но нямаше да намерят успокоение в тези мисли.
Чако каза, че да идеш да гледаш „Звукът на музиката“ е явна проява на англофилство. Аму отговори:
— О, стига! Целият свят ходи да гледа „Звукът на музиката“. Този филм е световен хит.
— Въпреки това, мила моя — възрази Чако с Гласа си за четене. — Въп-ре-ки.
Мамачи често повтаряше, че Чако спокойно можел да се нарече един от най-умните мъже в Индия. „Според кого?, обаждаше се Аму. — На какво основание?“ В такива случаи Мамачи обичаше да напомня онази история, (разказвана от Чако) как някой си преподавател в Оксфорд казал, че според него Чако бил блестящ, замесен от тесто за министър-председатели.
На това Аму неизменно отговаряше „Ха! Ха! Ха!“ — като герой на комикс.
Аму продължаваше:
(а) От факта, че си бил в Оксфорд, не следва задължително, че си станал умен.