Един будилник. Червена кола с музикален клаксон. Червена керамична чаша за банята. Жена с диамант. Куфарче с важни документи. Едно прибиране у дома от службата. Едно „Съжалявам, полковник Сабапати, но вече ви казах всичко“. Хрупкави пържени банани за децата.
Наблюдаваше как влаковете пристигат и заминават. И броеше ключовете си.
Наблюдаваше как правителства се въздигат и падат. И броеше ключовете си.
Наблюдаваше начумерените деца, които мечтаеха за сладкиши, залепили носове в прозорците на колите.
Бездомните, безпомощните, болните, малките и изгубените — всички се изнизваха край найлоновия му прозорец. Той продължаваше да си брои ключовете.
Не знаеше кога кой долап ще му се наложи да отвори. Седеше върху парещия километричен камък със сплъстена коса и очи като прозорци и се радваше, че понякога може да отмести поглед. Че има ключове, които може да преброи и отново да провери всички ли са на мястото си.
Добре беше, че има цифри.
Добре беше да стои като вцепенен.
Мърлидаран движеше устни, когато броеше и произнасяше ясно думите.
Онър.
Рундър.
Мунър.
Еста забеляза, че косата на главата му е къдрава и сива, космите под мишниците му, над които нямаше ръце, бяха тънки и черни, а над чатала му — черни и навити.
Един човек с три вида коса. Еста се чудеше как е възможно това. Замисли се кого да попита.
Чакането дотегна на Рахел до пръсване. Погледна си часовника. Беше два без десет. Сети се за Джули Андрюс и Кристофър Плъмър и как се целуват странично, така че носовете им да не се сблъскват. Дали хората винаги се целуват странично? Замисли се кого да попита.
Изведнъж в далечината се надигна ропот, който постепенно приближаваше към спряното движение и се разпростря над него като пелерина. Шофьорите, които се разтъпкваха, се върнаха в колите си и треснаха вратите. Просяци и продавачи изчезнаха. За няколко минути на шосето не остана никой. Освен Мърлидаран. Кацнал на задника си върху парещия километричен камък. Необезпокоен и само леко любопитен.
Чу се някакво оживление. И полицейски свирки. Зад линията на спряното движение се появи колона от мъже с червени знамена и ропот, който нарастваше.
— Вдигнете прозорците — нареди Чако. — И стойте спокойно. Те няма да ни сторят зло.
— Защо не се присъединиш към тях, другарю? — обърна се Аму към Чако. — Аз ще карам.
Чако не отвърна. Един мускул се изопна под тлъстината на втората му брадичка. Хвърли цигарата и си вдигна прозореца.
Чако беше самопровъзгласил се марксист. Извикваше в стаята си хубави жени, които работеха във фабриката, и под претекст, че ги запознава с трудовите им права и с профсъюзния закон, флиртуваше с тях необуздано. Наричаше ги другарки и настояваше те също да му казват Другарю (което ги караше да хихикат). За тяхно голямо неудобство и за изумление на Мамачи ги принуждаваше да седнат на масата с него и да пият чай.
Веднъж дори заведе група жени на профсъюзен курс в Алепи. Отидоха с автобус и се върнаха с кораб. Дойдоха си весели, със стъклени дрънкулки и цветя в косите.
Аму казваше, че това били глупости. Просто един разглезен малък принц, който си играе на Другарю, Другарю! Оксфордско превъплъщение на бога със стар заминдарски манталитет — земевладелец, натрапващ любезностите си на жени, чието препитание зависи от него.
Когато демонстрантите приближиха, Аму вдигна прозореца си. Еста — своя. Рахел нейния. (Трудно, защото черното копче на дръжката беше паднало.)
Изведнъж небесносиният плимът започна да изглежда абсурдно пищен сред тясното изровено шосе. Като дебелана, която се промъква през тесен коридор. Като Беба Кочама в църквата, когато отива за нафора и вино.
— Гледайте надолу! — каза Беба Кочама, когато първите редици на процесията приближиха колата. — Избягвайте да срещате погледите им. Това ги предизвиква.
Виждаше се как бие пулсът отстрани на шията й.
Само за минути шосето бе залято от хиляди маршируващи мъже. Автомобилни острови сред река от хора. Въздухът се изпълни с червени знамена, които се снишаваха и издигаха, когато демонстрантите се промушваха под бариерата и се понасяха през железопътните линии като червена вълна.