— Не споменавай Божието име напразно — откликна Беба Кочама.
— Не го споменавам напразно — отговори Чако, — а по много основателна причина.
— Не се преструвай на Велик Спасител на децата! — възнегодува Аму. — Когато дойде до истинските проблеми, ти не даваш за тях и пет пари. Нито за мен.
— Че защо? — свъси се Чако. — Да не би аз да нося отговорност за тях? — И продължи, че Аму, Еста и Рахел са воденични камъни около врата му.
Краката на Рахел отзад бяха мокри и потни. Кожата й се плъзгаше по тапицираната с изкуствена материя седалка. Тя и Еста знаеха за воденичните камъни. В „Бунт на кораба“, когато хората умираха в открито море, увиваха телата им в бели чаршафи и ги хвърляха зад борда с воденични камъни на шиите, за да не изплуват труповете. Еста се питаше как са знаели колко воденични камъка да вземат, още преди да отплават.
Еста сложи глава на коленете си.
Алабросът му се разчорли.
Далечен тътен на влак се носеше откъм шосето с жабешкото петно. Листата от двете страни на железопътното трасе започнаха да се клатят одобрително. Дадададада.
Обръснатите поклонници в автобуса „Бийна Мол“ започнаха нова песен.
— Гледайте ги тези индуисти — обади се Беба Кочама. — Нямат никакво чувство за уединение.
— Чувал съм, че имат рога и люспести кожи — саркастично откликна Чако. — Чувал съм, че бебетата им се излюпват от яйца.
Рахел имаше две подутини на челото, от които Еста бе казал, че ще пораснат рога. Поне от едната, защото е полуиндуистка. Тя не беше съобразила веднага да го попита за неговите рога. Защото каквото беше тя, такъв беше и той.
Влакът прогърмя и отмина под стълб от гъст черен пушек. Имаше трийсет и два вагона, пълни с млади мъже, с коси подстригани като шлемове, на път към Края на Света, за да видят какво става с хората, които падат от ръба му. Онези, които се надвесваха прекалено много, сами падаха оттатък ръба. В режещата тъмнина, с обърнати надолу коси.
Влакът мина така бързо, че беше трудно да си представиш защо толкова хора бяха чакали тъй дълго за нещо тъй кратко. Листата край трасето продължаваха да кимат дълго след като влакът бе отминал, сякаш бяха напълно съгласни и нямаха никакви съмнения.
Тънко покривало от въглищен прах се спускаше надолу като мръсен благослов и нежно обгръщаше превозните средства.
Чако запали двигателя. Беба Кочама се опита да бъде весела. И подхвана песен.
Погледна към Еста и Рахел, като очакваше те да кажат „ку-ку“.
Те не казаха нищо.
В колата подухна вятър. Зелени дървета и телефонни стълбове летяха край прозорците. Неподвижни птици седяха върху движещите се жици като непотърсени куфари на летище.
Бледа дневна луна висеше огромна на небето и пътуваше заедно с пътниците в колата. Голяма като корема на мъж, любител на бира.
3
Голям човек е фенерът, малък човек е лоената свещ
Мръсотия бе обсадила къщата в Айеменем като средновековна армия, напредваща към замъка на врага. Изпълваше всяка вдлъбнатина и оставяше следи по стъклата на прозорците.
Мушици жужаха в чайниците. Умрели насекоми се трупаха в празните вази.
Подът лепнеше. Белите стени бяха посивели неравномерно. Почернелите панти и дръжки на вратите бяха омазнени. Нечистотия изпълваше контактите, които не се ползваха често. Електрическите крушки бяха потъмнели от мазнина. Блестяха само гигантските хлебарки, които се щураха навсякъде.
Беба Кочама отдавна бе престанала да забелязва тези неща. Кочу Мария, която забелязваше всичко, вече не се интересуваше от нищо.
Смачкани черупки от фъстъци запълваха всяка празнина на шезлонга, в който се изтягаше Беба Кочама, и скърцаха в гънките на протрития му плат.
В неосъзната проява на наложена от телевизията демокрация господарка и слугиня едновременно и без да гледат бъркаха в една и съща паница с ядки. Кочу Мария подхвърляше ядките в устата си. Беба Кочама благоприлично ги слагаше в своята.
В предаването „Най-доброто от шоуто на Донахю“ публиката в студиото гледаше филмов клип, в който черен уличен певец пееше на една станция на метрото „Там някъде над дъгата“. Пееше от сърце, сякаш наистина вярваше в думите на песента. Беба Кочама пееше заедно с него. Тънкият й, треперлив глас беше подрезгавял от фъстъците. Усмихваше се, като си припомняше текста. Кочу Мария я гледаше така, като че ли господарката й е полудяла, и щедро загребваше от фъстъците. Певецът отмяташе глава назад, когато вземаше високите тонове, и розовото небце на широко отворената му уста изпълваше телевизионния екран. Беше чорлав като рокзвезда, но липсващите зъби и нездравият му вид говореха красноречиво за живот на лишения и отчаяние. Трябваше да прекъсва песента си всеки път, когато подземната железница пристигаше или потегляше, което ставаше често.