Маниакалната чистота на стаята беше единственият положителен признак на воля от страна на Еста. Единствения лек намек, че той може би има някакъв план за живота. Само нашепване за нежеланието му да съществува от подхвърлени подаяния. На стената до прозореца бе опряна дъска за гладене, с ютия върху нея. Куп нагънати дрехи очакваха да бъдат изгладени.
Тишината висеше във въздуха като тайна загуба.
Ужасните духове на незабравимите играчки се трупаха около перките на вентилатора, закрепен на тавана. Една прашка. Едно мече коала (от госпожица Митън) с разхлабени копчета-очи. Надуваема гъска (пробита от цигарата на един полицай). Две химикалки с прозрачни дръжки, из които плуваха нагоре-надолу, червени двуетажни лондонски автобуси.
Еста отвори крана и водата забарабани в една пластмасова кофа. Той се съблече в блестящата от чистота баня. Събу прогизналите си джинси. Твърди. Тъмносини. Мъчно събуваеми. Издърпа през глава смачканата си ягодовочервена тениска, гладките, слаби, мускулести ръце се кръстосаха на тялото му. Не чу, че сестра му е на вратата.
Рахел наблюдаваше как коремът му се прибира навътре, а гръдният му кош се надига, докато тениската се отлепва от кожата, като я оставя мокра, медена на цвят. Лицето, шията и един триъгълник под нея бяха по-тъмни от останалата част на тялото. Ръцете му също бяха в два цвята. По-бледи, където са били покрити от ръкавите. Тъмнокафяв мъж с бледи, медени на цвят дрехи. Шоколаден с малко кафе. Високи скули и неспокойни очи. Рибар в баня, покрита с бели плочки, скрил морски тайни в очите си.
Беше ли я видял? Наистина ли беше луд? Знаеше ли, че тя е там?
Двамата никога не бяха се срамували от голите си тела, но докато живееха заедно не бяха достатъчно възрастни, за да познават срама.
Сега бяха. Достатъчно възрастни.
Възрастни.
На жизнеспособна и подходяща за умиране възраст.
Колко смешна е сама по себе си думата възрастни, помисли си Рахел, и я произнесе: Възрастни.
Рахел стои на вратата на банята. Тънкобедра. („Кажете й, че ще има нужда от цезарово сечение“ — беше подхвърлил един пиян гинеколог на мъжа й, докато чакаха за рестото си на бензиностанцията.) С едно гущерче върху картата на избелялата й тениска. Дълга буйна коса с отблясък на тъмночервена къна. Диамантът в ноздрата й блещукаше. Понякога. А друг път не. Тънка златна гривна със змийски главички очертаваше кръг от оранжева светлина около китката й. Двете тънки змии си шептяха, опрели главички. От претопения сватбен пръстен на майка й. Смекчаваха острите линии на слабите й, ъгловати ръце.
На пръв поглед тя като че ли беше одрала кожата на майка си. Високи скули. Дълбоки трапчинки, когато се усмихва. Но беше по-дълга, по-твърда, по-плоска, по-ъгловата, отколкото Аму. Може би по-малко привлекателна за онези, които обичат закръгленост и мекота у жените. Само очите й бяха безспорно по-красиви. Големи. Лъчезарни. Очи, в които можеш да се удавиш, както бе казал и открил за своя сметка Лари Макаслин.
Рахел търсеше следи от себе си в голотата на брат си. Във формата на коленете му. В извивката на стъпалото му. В наклона на раменете. В ъгъла, под който горната и долната част на ръката му се срещат при лакътя. В леко завитите нагоре краища на ноктите на краката. В скулптираните вдлъбнатини от двете страни на стегнатите му красиви задни полукълба.
Мъжките задници никога не остаряват. Те като училищна чанта мигом извикват спомени от детството. Два белега от ваксинации лъщяха на ръката му. Нейните бяха на бедрото.
На момичетата винаги се слагат на бедрото, казваше Аму.
Рахел наблюдаваше Еста с любопитството на майка, която наблюдава мокрото си дете. Сестра — брата. Жената — мъжа. Близначката — своя близнак.
Сякаш едновременно беше пуснала всичките тези хвърчила.
Той беше непознат гол човек, срещнат случайно. Но беше и онзи, когото знаеше от времето преди Животът да започне. Онзи, който я беше водил (плувайки) през родилния проход на красивата им майка.
Двете неща бяха непоносими в своята полярност. Бяха непримирими в своята огромна раздалеченост.
Една дъждовна капка блестеше в крайчето на ухото на Еста. Голяма, сребърна под светлината, като тежко мънисто от живак. Тя се пресегна. Докосна капката. Взе я.
Еста не я погледна. Оттегли се още по-навътре в своето мълчание. Сякаш тялото му имаше способността да издърпва сетивата му навътре (възлести, яйцевидни), да ги издърпа от повърхността на кожата в някакви по-дълбоки и недостижими недра.