— Разбира се — отвърна човекът. — Разбира се. Оранжадо-лимонада? Лимонадооранжада?
Ужасен въпрос, очакван с ужас.
— Не, благодаря.
Еста погледна Аму. Зелено-вълнисто, морсководораслово, бездънно-пълнодънно.
— А за вас? — попита Аму оранжадено-лимонаденият човек. — Кока-кола, фанта? Или сладолед?
— Не, аз не искам нищо. Благодаря — отговори Аму. Лъчезарна жена с дълбоки трапчинки.
— Ето — Човекът протегна шепа бонбони, като щедра стюардеса. — За вашия малък Мон.
— Не, благодаря — повтори Еста и погледна Аму.
— Вземи ги, Еста! — подкани го Аму. — Не бъди неучтив.
Еста ги взе.
— Кажи благодаря — напомни Аму.
— Благодаря — каза Еста. (За бонбоните, за белия белтък.)
— Няма защо — отвърна на английски оранжадено-лимонаденият човек. — Значи така. Момченцето каза, че сте от Айеменем.
— Да — потвърди Аму.
— Аз често ходя там — съобщи оранжадено-лимонаденият човек. — Семейството на жена ми е от Айеменем. Знам къде е вашата фабрика. Туршии „Парадайз“, нали? Той ми каза. Вашият Мон.
Той знаеше къде да намери Еста. Това искаше да каже. То беше предупреждение.
Аму видя трескаво-блесналите очи на сина си.
— Трябва да тръгваме — реши тя. — Не бива да рискуваме да вдигне температура. Братовчедка им пристига утре — обясни тя на чичото. И небрежно добави: — От Лондон.
— От Лондон? — В очите на чичото засия уважение. Към една фамилия с лондонски връзки.
— Еста, ти остани тук, при чичото. Аз ще доведа Беба Кочама и Рахел — предложи Аму.
— Ела — озъби се чичото. — Ела и седни на една висока табуретка при мен.
— Не, Аму! Не, Аму, не! Искам да дойда с теб!
Аму, изненадана от необичайно шумното настояване на нейния обикновено тих син, се извини на оранжадено-лимонадения чичо.
— Обикновено не се държи така. Хайде да тръгваме тогава, Естапен.
Отново при миризмата на салона. Сенките на вентилаторите. Темета на глави. Вратове. Яки. Коси. Кокове. Плитки. Конски опашки.
Фонтан, закрепен с Любов-в-Токио. Едно малко момиче и една бивша монахиня.
Седемте деца на капитан фон Трап като седем ментови бонбончета бяха излезли от ментовобонбонената си баня, стояха в ментовобонбонена редица с пригладени коси и пееха с послушни ментовобонбонени гласове на жената, за която капитанът едва не се ожени. Русата баронеса, бляскава като диамант.
— Трябва да тръгваме — каза Аму на Беба Кочама и на Рахел.
— Аму! — възрази Рахел. — Главните неща още не са се случили! Той дори още не я е целунал! Още не е скъсал хитлеристкото знаме! Дори още не ги е предал Ролф пощальонът!
— Еста е болен — обясни Аму. — Хайде!
— Дори още не са дошли нацистките войници!
— Хайде! — повтори Аму. — Ставай!
— Дори още не са изпели „Високо на върха има стадо кози!“
— Еста трябва да е добре за Софи Мол, нали? — присъедини се Беба Кочама.
— Не е нужно — смънка Рахел повече на себе си.
— Какво каза? — попита Беба Кочама, която беше разбрала общия смисъл, но не и точните думи.
— Нищо — отвърна Рахел.
— Чух те — изсъска Беба Кочама.
Отвън чичото пренареждаше невзрачните си шишета. Бършеше с кирливия си парцал кръглите водни петна, които бяха оставили върху мраморния щанд на бюфета. Приготвяше се за паузата. Той беше чист оранжадено-лимонаден чичо. Имаше сърце на стюардеса, скрито в мечешко тяло.
— Значи си тръгваме? — обади се той.
— Да — отговори Аму. — Къде можем да намерим такси?
— Като излезете от вратата, тръгвате нагоре, после вляво — обясни той, загледан в Рахел. — Не ми казахте, че имате и малка Мол. — Протегна един бонбон и към нея. — Ето, Мол, за теб е.
— Вземи моите! — бързо извика Еста, защото не искаше Рахел да се приближи до човека.
Но Рахел вече беше тръгнала към него. Докато приближаваше, той й се усмихна, ала нещо в тази латернаджийска усмивка, нещо във втренчения му поглед я накара да спре. Беше най-противният човек, когото е виждала. Обърна се и погледна Еста.
Рахел отстъпи назад от косматия човек.
Еста натика бонбоните му в нейната ръка и тя усети, че пръстите му горят, а върховете им са студени като смъртта.