Къщата на другаря Намбудирипад служеше за хотелска трапезария, където позагорели от слънцето туристи в бански костюми отпиваха бавно кокосово мляко (поднасяно в черупката), а стари комунисти, които сега работеха като умилкващи се сервитьори в пъстроцветно етническо облекло, се привеждаха над подносите с напитки.
Вечер (за повече местен колорит) на туристите се представяха танци катакали в съкратен вариант, („само кратки, но ярки откъси“, нареждаха хотелиерите на танцьорите.) Така древни истории се свиваха и ампутираха. Шестчасови класически произведения се свеждаха до двайсетминутни изпълнения.
Представленията се изнасяха до плувния басейн. Докато барабанистите удряха барабаните и танцьорите танцуваха, гостите на хотела се забавляваха с децата си във водата. Докато Кунти разкриваше своята тайна пред Карна на речния бряг, флиртуващи двойки си мажеха гърбовете с плажно масло. Докато бащи играеха рафинирани сексуални игри с едва поотрасналите си дъщери, Поотана кърмеше младия Кришна на отровната си гръд. Бима изкормяше Душасана и миеше косата на Драупади в неговата кръв.
Задната веранда в Къщата на Историята (където бе дошъл отряда от докосваеми полицаи и където беше спукана надуваемата гъска) сега беше остъклена и превърната в проветрива хотелска кухня. Там вече не се случваше нищо по-лошо от приготовлението на кебап и крем карамел. Ужасът беше преминал. Превъзмогнат от мириса на храна. Приглушен от тананикането на готвачи. От веселото клъц-клъц кълцане на джинджифил и чесън. От изкормянето на по-дребни бозайници — прасета, кози. От рязането на месо. От остъргването на рибешки люспи.
Нещо лежеше заровено в земята. Под тревата. Под двайсет и три години от юнски дъжд.
Нещо малко и забравено.
Нещо, чиято липса светът не би усетил.
Един детски пластмасов ръчен часовник с нарисувано време.
Той показваше два без десет.
Тайфа от деца следваше Рахел при разходката й.
— Ало, хипи, — викаха те, с двайсет и пет годишно закъснение. — Как се казваш?
После някой хвърли по нея малко камъче и детството й избяга, размахало тънки ръчички.
На връщане, като заобиколи айеменемската къща, Рахел излезе на главния път. И тук нови къщи бяха изникнали като гъби и само фактът, че се гушеха между дървета и че от главния път до тях водеха тесни пътеки, по които не могат да минат коли, придаваше на Айеменем чувство за усамотеност. В действителност населението му бе пораснало и Айеменем сега имаше размерите на малък град. Зад крехката фасада от зеленина живееше множество от хора, готово мигом да се събере при повикване. За да пребие до смърт някой невнимателен шофьор на автобус. Да смачка предното стъкло на кола, посмяла да излезе в деня на Опозиционния протест. Да открадне вносния инсулин на Беба Кочама и кифличките й с крем, донесени чак от Най-добрата пекарна в Котаям.
Пред печатницата си „Лъки прес“ другарят К.Н.М. Пилай стоеше до оградата и разговаряше с един човек от другата й страна. Ръцете на другаря Пилай бяха кръстосани пред гърдите; стискаше здраво собствените си подмишници, сякаш някой току-що му ги бе поискал на заем и той бе отказал. Човекът оттатък стената ровеше с престорен интерес куп фотографии в целофанов плик. Повечето от тях бяха снимки на сина на другаря К.Н.М. Пилай — Ленин, който живееше и работеше в Делхи — грижеше се за боядисването, за водопроводните и електрическите инсталации в холандското и германското посолства. За да не се страхуват клиентите му от неговите политически пристрастия, беше леко променил името си. Сега се наричаше Левин. П. Левин:
Рахел се опита да мине край него незабелязано. Надеждата й бе абсурдна.
— А йоо, малка Рахел! — изненада се другарят К.Н.М. Пилай, който веднага я позна. — Помниш ли другаря чичо?
— Да — отвърна Рахел.
Дали го помнеше? Да, разбира се.
И въпросът, и отговорът бяха само учтиво въведение към разговор. И тя, и той знаеха, че има неща, които могат да се забравят. И неща, които не могат — те седят върху прашни полици като препарирани птици със зъл, обърнат встрани поглед.
— Е? — усмихна се другарят Пилай. — Мислех, че сега си в Амейрика?
— Не — каза Рахел. — Сега съм тук.
— Да, да. — Гласът му звучеше малко нетърпеливо. — Но иначе предполагам, че си в Амейрика, нали?