Другарят Пилай спусна надолу кръстосаните си ръце. Зърната на гърдите му погледнаха Рахел над оградата като тъжните очи на санбернарско куче.
— Позна ли я? — обърна се към човека със снимките другарят Пилай и посочи Рахел с брадичка.
Човекът не беше я познал.
— Дъщеря на дъщерята на старата Кочама от „Туршии Парадайз“ — обясни другарят Пилай.
Човекът погледна озадачено. Очевидно не беше тукашен. И не беше любител на туршиите. Другарят Пилай потърси друга връзка.
— Пуниан Кунджу? — припомни той. За малко в небето се появи Антиохският Патриарх и помаха със сбръчканата си ръка.
За човека с фотографиите нещата почнаха да идват на място. Той закима ентусиазирано.
— Синът на Пуниан Кунджу. Бенаан Джон Айп. Който беше в Делхи, помниш ли? — попита другарят Пилай.
— Уър, уър, уър — да, да, да — потвърди човекът.
— Това е дъщеря на дъщеря му. Сега е в Амейрика.
Кимащият човек кимна още по-категорично, когато родословното дърво на Рахел му се изясни.
— Уър, уър, уър. Сега е в Амейрика, нали? — Това не бе въпрос, а нескрито възхищение.
Човекът се сети за някакъв скандал. Беше забравил подробностите, но помнеше, че ставаше дума за секс и за смърт. Бяха писали във вестниците. След кратко мълчание и още няколко леки кимвания, човекът подаде плика с фотографии на другаря Пилай.
— Е, добре, другарю. Аз ще тръгвам. — Трябваше да свари един автобус.
— И така! — усмивката на другаря Пилай се разшири, когато насочи цялото си внимание — като с фенерче — към Рахел. Венците му бяха изумително розови — наградата за безкомпромисно вегетарианство през целия му живот. Беше от онези хора, които е трудно да си представиш като момчета. Или като бебета.
Изглеждаше като че ли се е родил на средна възраст. С оплешивяваща коса над челото.
— А съпругът на Мол? — искаше да знае той.
— Не е дошъл.
— Някакви снимки?
— Нямам.
— Как се казва?
— Лари. Лорънс.
— Уър. Лорънс. — Другарят Пилай кимна, сякаш беше съгласен с това. Сякаш, ако имаше избор, би избрал точно това име.
— Някакви очаквания?
— Не — отвърна Рахел.
— Предполагам, че още сте във фазата на планирането? Или на очакването?
— Не.
— Едно е задължително. Момче или момиче. Каквото и да е — съобщи мнението си другарят Пилай. — Второто е вече по избор.
— Ние се разведохме. — Рахел се надяваше, че от изненада той ще замълчи.
— Раз-ведени? — Гласът му се издигна в такъв регистър, че се пречупи при въпросителния знак. Дори произнесе думата, като че ли е някаква форма на смърт.
— Това е крайно неблагоприятно — заяви той, след като се съвзе. Кой знае защо, използва такъв книжен израз — нещо, нетипично за него. — Не-бла-гопри-ятно.
През ума на другаря Пилай мина мисълта, че това поколение може би плаща за буржоазното декадентство на своите предци.
Един беше луд. Тази беше разведена. Вероятно ялова.
Може би това бе истинската революция. Християнската буржоазия беше започнала да се самоунищожава.
Другарят Пилай сниши глас, сякаш някой можеше да ги чуе, макар че наоколо нямаше никого.
— А Мон? — прошепна поверително. — Той как е?
— Много добре — каза Рахел. — Много е добре. Много е добре. Кожата му е с меден цвят. Пере си дрехите с разтрошен сапун.
— Айо паавам — прошепна другарят Пилай и зърната на гърдите му увиснаха в престорено изумление. — Бедното момче.
Рахел се зачуди какво печели той, като я разпитва така подробно, а после не обръща никакво внимание на отговорите й. Ясно е, че не очакваше от нея истината, но защо поне не си даваше вид, че й вярва?
— Ленин сега е в Делхи — най-сетне съобщи другарят Пилай, като не можеше да скрие гордостта си. — Работи за чужди посолства. Виж!
Подаде на Рахел целофановия плик. На снимките се виждаха главно Ленин и семейството му. Жена му, детето му, новият му скутър. На една от фотографиите Ленин се ръкуваше с много добре облечен, много розов човек.
— Германският първи секретар — обясни другарят Пилай.
Изглеждаха весели на тези снимки, Ленин и жена му.
Сякаш имаха нов хладилник в дневната си и бяха направили първата вноска за собствен апартамент.