Рахел си припомни случая, при който за нея и за Еста Ленин се бе появил на фокус като истински човек, когато престанаха да го виждат само като дипла от сарито на майка му. Тя и Еста бяха на пет, а Ленин навярно три– или четиригодишен. Срещнаха се в клиниката на доктор Вергезе Вергезе (главния педиатър и женски лекар в Котаям). Рахел беше с Аму и Еста (който бе настоял да отиде), а Ленин беше с майка си Калиани. Рахел и Ленин имаха едно и също оплакване — чужди тела, загнездени в носовете им. Сега това съвпадение изглеждаше необичайно, но навремето не им се стори такова. Странно беше как политиката се промъква дори в онова, което децата решават да набутат в носа си. Тя, внучка на имперски ентомолог, а той, син на низов партиен работник, функционер на марксистката партия. И тъй, тя имаше в едната си ноздра стъклено мънисто, а той — зърно зелен нахут.
Чакалнята беше пълна.
Иззад завесата на лекаря мърмореха зловещи гласове, прекъсвани от крясъците на малтретирани деца. Чуваше се чукването на стъкло върху метал и бълбукането на вряща вода. Едно момче си играеше с дървената табелка на стената с надпис Докторът ПРИЕМА и Докторът ОТСЪСТВА, като плъзгаше нагоре и надолу месинговата поставка. Бебе с висока температура хълцаше на гърдите на майка си. Бавният вентилатор на тавана режеше гъстия, изпълнен със страх въздух и го превръщаше в една безконечна спирала, която бавно се свличаше към пода, като обелена кора на безкраен картоф.
Никой не четеше списания.
Изпод възкъсата завеса над входа, който водеше право на улицата, долиташе неумолимото шляп-шляп на крака в чехли. Шумният безгрижен свят на онези, които не са набутали нищо в носовете си.
Аму и Калиани си размениха децата. Носовете бяха вирнати нагоре, главите — бутнати назад и обърнати към светлината, за да проверят дали една майка може да види онова, което другата не е успяла. Когато това не даде резултат, Ленин, облечен като такси — жълта риза и черни панталонки, — бе върнат в найлоновия скут на майка си (и при пакетчето му с дъвки).
Той седна върху цветята на майчиното си сари и от тази неуязвима силова позиция оглеждаше сцената равнодушно. Мушна левия си показалец дълбоко в свободната ноздра и задиша шумно през устата. Косата му беше вчесана грижливо на път и бе пригладена с масло за коса. Дъвките му трябваха, за да ги държи преди лекарския преглед и да ги използва след това. За него всичко в света беше наред. Може би беше твърде малък да разбере, че атмосферата в чакалнята, плюс писъците иззад завесата, трябва логично да доведат до здравословен страх от доктор В.В.
Един плъх с космати рамене направи няколко бързи прехода между кабинета на лекаря и долната част на шкафа в чакалнята.
Сестрата се появи и пак изчезна зад дрипавата завеса на лекарската врата. Носеше странни инструменти. Едно миниатюрно мускалче. Стъклен правоъгълник, намазан с кръв. Епруветка с искряща урина. Неръждаема табличка с преварени игли. Космите по краката й бяха притиснати като намотани жички от прозрачните бели чорапи. Правите токове на овехтелите бели сандали бяха износени от вътрешната страна, затова стъпалата й се плъзгаха навътре, едно към друго. Лъскави черни фиби като изопнати змии придържаха колосаната касинка към мазната й коса.
Изглежда на очилата си имаше филтри против плъхове. Не показваше, че е забелязала плъха с косматите рамене дори когато притича до самите й крака. Извикваше имената с плътен, мъжки глас: „А. Нинан… С. Кусумалата… Б.В. Рошини… Н. Амбади.“ Не обръщаше внимание на тревожния, въртящ се спираловидно въздух.
Очите на Еста приличаха на изплашени чинийки. Беше хипнотизиран от табелката с надпис Докторът ПРИЕМА — Докторът ОТСЪСТВА.
В гърдите на Рахел се надигна вълна от страх.
— Аму, нека да опитаме още веднъж.
Аму хвана с едната си ръка темето на Рахел. С другата, покрита с носна кърпа, запуши свободната ноздра. Всички очи в чакалнята гледаха Рахел. Предстоеше най-важното изпълнение през живота й. Лицето на Еста се сви, сякаш той щеше да издуха носа си. По челото му се явиха бръчки и той пое дълбоко дъх.
Рахел събра всичките си сили. Моля ти се, Господи, моля те, направи така, че да излезе. Чак от петите на краката и от дъното на сърцето си тя наду нос в кърпичката на майка си.
В залп от сополи и облекчение, то излезе. Малко, светло-мораво мънисто, покрито със слуз. Гордо като перла в мидата си. Децата се скупчиха край Рахел да му се възхищават. Момчето, което си играеше с табелката, гледаше презрително.