Аму нищо не забеляза.
През високите железни перила, които разделяха посрещачи от посрещани, приветстващи от приветствани, Чако — сияещ, в отеснял костюм и с изкривена вратовръзка — се поклони на новата си дъщеря и на бившата си съпруга.
Еста си каза наум „Поклони се“.
— Здравейте, млади дами — приветства ги Чако с Гласа си за четене на висок глас (същия глас, с който снощи бе казвал Любов, Лудост, Надежда, Безкрайна радост). — Как пътувахте?
Въздухът бе пълен с мисли и с неща за казване. Но в такива моменти винаги се изричаха само дребните неща. Големите неща се спотайваха вътре неизречени.
— Кажи здравейте и добър ден — подкани дъщеря си Маргарет Кочама.
— Здравейте и добър ден — повтори Софи Мол, без да се обръща конкретно към някого.
— Една за теб и една за теб — подаде розите си Чако.
— А, благодаря? — обърна се Маргарет Кочама към Софи Мол.
— И, благодаря? — каза Софи Мол на Чако, като повтори въпросителната интонация на майка си.
Маргарет Кочама я поразтърси заради проявеното безочие.
— Няма защо — отвърна Чако. — Сега нека да представя всички. — Повече заради зяпачите и подслушвачите, защото Маргарет Кочама всъщност не се нуждаеше от представяне, каза: — Моята съпруга, Маргарет.
Маргарет Кочама се усмихна и размаха розата си към него. Бивша съпруга, Чако! Устните й оформиха думите, но не ги произнесе на глас.
За всички беше ясно, че Чако е горд и щастлив, задето е имал жена като Маргарет. Бяла. В рокля от имприме на цветя, под която се виждаха краката й. С кафяви лунички по гърба. И по ръцете.
Но около нея въздухът бе някак тъжен. А зад усмивката, в очите й светеше скръб — прясна и синя. Заради една нещастна автомобилна катастрофа. Заради една дупка във вселената с формата на Джо.
— Здравейте, всички — поздрави тя. — Имам чувството, че се познаваме от години.
— Дъщеря ми Софи — продължи Чако и се засмя нервно, защото се боеше да не би Маргарет Кочама да каже „бивша дъщеря“. Но тя не го направи.
Смехът на Чако бе лесно разбираем. Не като смеха на оранжадено-лимонадения човек, който Еста не можа да разбере.
— ’вейте — каза Софи Мол.
Беше по-висока от Еста. И по-голяма. Очите й бяха синкаво-сиво-сини. Бледата й кожа имаше цвета на плажния пясък. Но косата, която се подаваше изпод шапката, беше красива, тъмночервенокафява. И да (о, да!) тя криеше в себе си носа на Папачи. Сякаш в носа й бе скрит още един нос — този на имперския ентомолог. Нос на любител на пеперудките. Софи бе преметнала през рамо модерната си английска чанта, която много обичаше.
— Аму, моята сестра — продължи представянето Чако.
Аму каза едно „здравей“ като за възрастен на Маргарет Кочама и едно детско „здраве-ей“ на Софи Мол. Рахел гледаше с широко отворени очи и се мъчеше да прецени в каква степен Аму обича Софи Мол, но не успя.
Като внезапен полъх през чакалнята за пристигащи се разнесе смях. Адур Баси, най-популярният, най-обичан актьор от малайаламските филми, току-що бе пристигнал (с полета Бомбай-Кочин). Натоварен с множество малки, неуправляеми пакети и обект на откритото обожание на публиката, той се почувства длъжен да изпълни един етюд. Започна да изпуска пакетите си и да повтаря: „Енде дейвомей! Иисанханан — гал!“
Еста се изсмя високо и възторжено.
— Гледай, Аму! Адур Баси си изпуща пакетите! — извика момчето. — Той не може да си носи ръчния багаж!
— Прави го нарочно — отсече Беба Кочама със странен и нов за нея английски акцент. — Просто не му обръщайте внимание.
А на Маргарет Кочама и на Софи Мол обясни:
— Той е филмов актьор. Иска да привлече вниманието. — Беба Кочама категорично отказваше да позволи собственото й внимание да бъде привлечено.
Но Беба Кочама се лъжеше. Адур Баси не се стараеше да привлича внимание. Той само искаше да заслужи вниманието, което вече беше привлякъл.
— Леля ми Беба — представи я Чако.
Софи Мол беше озадачена. Загледа се с любопитство в Беба Кочама. Знаеше, че има бебета-теленца, бебета-кученца. Бебета-мечета. (Не след дълго тя щеше да покаже на Рахел едно бебе-прилепче.) Но бебе-леля — това я объркваше.