— Багажът пристигна! — весело съобщи Чако. Доволен, че ще се махне от тук.
— Ела, Софикинс, хайде да вземем саковете ти.
Софикинс.
Еста ги наблюдаваше как вървят покрай парапета, как се бутат през тълпата, която отстъпваше, респектирана от костюма на Чако, от изкривената му вратовръзка и изобщо от напористото му държане. Поради големината на корема му Чако се движеше така, сякаш постоянно се изкачва по нанагорнище. Преодолявайки оптимистично стръмните, плъзгави склонове на живота. Той вървеше от едната страна на парапета, а Маргарет Кочама и Софи Мол от другата.
Софикинс.
Седналият човек с фуражка и еполети, също респектиран от костюма и изкривената вратовръзка на Чако, му разреши да влезе в сектора, където се получаваше багажът.
Когато се оказаха без парапет помежду им, Чако целуна Маргарет Кочама и вдигна на ръце Софи Мол.
— Последният път когато те вдигнах, ти за награда ми намокри ризата — каза засмяно Чако.
Прегръщаше я, прегръщаше я, прегръщаше я. Целуна я по синьо-сиво-сините очи, по ентомологичния нос, по червено-кафявата коса с шапка.
Най-сетне Софи Мол каза на Чако:
— Мммм… извинявай. Дали би ме пуснал? Аз ммм… не съм свикнала да ме носят на ръце.
Чако я пусна.
Посланик Еста видя (с проницателните си очи), че костюмът на Чако изведнъж е станал по-широк, не така впит до пръсване.
И докато Чако вземаше багажа, до прозореца с мръсното перде, онова „по-късно“ стана „сега“.
Еста видя как брадавицата върху шията на Беба Кочама точи зъби и трепери в радостно очакване. Променяше цвета си като хамелеон — зелен, синьочервен, синапеножълт.
— Добре — каза Аму. — Стига вече. Отнася се и за двама ви. Излез оттам, Рахел!
Скрита в пердето като в пашкул, Рахел затвори очи и се замисли за зелената река, за тихите, дълбоководни риби, за ефирните крилца на водните кончета (през които може да се вижда слънцето). За най-късметлийската въдица, дето Велута й беше направил. От жълт бамбук с плувка, която потъва щом някоя глупава риба клъвне. Спомни си за Велута и й се прииска да бъде с него.
Тогава Еста я разви. Циментовите кенгура наблюдаваха.
Аму погледна близнаците. Въздухът беше тих, чуваше се само как пулсира брадавицата върху шията на Беба Кочама.
— И тъй — каза Аму.
Всъщност това бе въпрос. И тъй?
Нямаше отговор.
Посланик Еста погледна надолу и видя, че обущата му (от които плъзваха нагоре гневните му чувства) са бежови и островърхи. Посланик Рахел погледна надолу и видя, че в нейните сандали „Бата“ пръстите на краката й искат да се отскубнат. Въртят се и се мъчат да се закачат на нечии чужди крака. И че тя не може да ги спре. Скоро щеше да остане без пръсти и да има превръзка като прокажения на прелеза.
— Ако още веднъж — подхвана Аму, — и чуйте добре какво ви казвам, ако ОЩЕ ВЕДНЪЖ проявите непослушание пред хората, ще ви изпратя на едно хубавичко място, където ще ви научат как да се държите. Ясно ли е?
Когато Аму беше наистина ядосана, тя споменаваше за едно „такова хубавичко място“. Това хубавичко място навярно беше дълбок кладенец, пълен с умрели хора.
— Ясно. Ли. Е? — натърти Аму.
Уплашени очи и един фонтан от коса погледнаха Аму.
Сънливи очи и един изненадан алаброс погледнаха Аму.
Две глави кимнаха по три пъти. Да. Ясно. Е.
Ала Беба Кочама не беше доволна, че това положение, заредено с голям потенциал, беше приключило така безславно. Тя вирна глава.
— Хайде, де! — изсъска.
Хайде, де!
Аму се извърна към нея и наклонът на главата й изразяваше въпрос.
— Безполезно е — поясни се Беба Кочама. — Те са хитри. Те са недодялани. Те са лъжливи. Те подивяват. Ти не можеш да се оправиш с тях.
Аму се обърна отново към Еста и Рахел и ги погледна с очи като тъмни скъпоценни камъни.
— Всички казват, че децата имат нужда от баща. Аз пък казвам не. Не и моите деца. Знаете ли защо?
Две глави кимнаха.
— Защо. Кажете ми — настоя Аму.
Не в един глас, но почти едновременно Еста и Рахел отговориха:
— Защото ти си нашата Аму и нашият татко и ни обичаш двойно.
— Повече от Двойно — подчерта Аму. — Затова помнете какво ви казах. Чувствата на хората са ценни. И когато проявявате непослушание на публично място, всички остават с погрешно впечатление.