Отдолу имаше поправки от предишен урок, писани по няколко пъти.
Сигурност учение град каляски носач мост учуден
сигурност учение град каляски носач мост учуден
сигурност учение град
сигурност учение град
— Най-напред сигурността — обяви Рахел и гласът й се накъдри от смях.
По дължината на цялата страница Аму беше нарисувала с червена писалка начупена линия и беше написала: „Не си оставил поле. И моля те друг път пиши буквите свързано!“
„Когато вървим по улицата в града — продължаваше разказът на предпазливия Еста, — винаги трябва да вървим по тротоара. Ако вървиш по там няма коли за да причинят злоплуки, но по главната улица има упасно движение и те могат лесно да те бутнат и да те направят или . Ако си счупиш главата или грабнака ще си много . Полицаите могат да насочват движението за да няма много които да се изпращат в болницата. Когато слизаме от автобуса трябва първо да питаме за да не бъдем и да отворим работа на лекарите. Работата на шофьора е много опасна. Семейството му е тревожно защото шофьора може лесно да умре.“
„Мрачно дете“ каза Рахел на Еста. А като обърна страницата, нещо я стисна за гърлото, измъкна гласа й, разтърси го и го върна обратно, но вече без да е накъдрен от смях. Следващият разказ на Еста беше озаглавен Милата Аму.
Написан беше със свързани букви. Опашките на буквите Д и У бяха добре извити. Сянката пред вратата стоеше неподвижно.
„В събота отидохме в една книжарница в Котаям да купим подарък на Аму защото рожденият й ден е на 17 ноември. Купихме й едно тефтерче с календар. Скрихме го в долапа и тогава вече стана тъмно. Тогава казахме искаш ли да си видиш подаръка и тя каза да искам да го видя. написахме на него За Милата Аму с Обич от Еста и Рахел и го дадохме на Аму и тя каза колко е хубав подаръка и че точно това е искала и после поговорихме малко и говорихме за тефтерчето и после я целунахме и си легнахме.
Говорихме си двамата и заспахме. Сънувахме един малък сън.
След малко време аз станах и бях много жаден и отидох в стаята на Аму и казах че съм жаден. Аму ми даде вода и аз тъкмо си отивах в леглото когато Аму ме повика и каза ела и спи при мене. ас легнах зад гърба на Аму и говорих с Аму и заспах. След малко ас станах и пак говорихме а след това имахме среднощна гощавка, гощавахме се с портокал кафе и банан, после дойде Рахел и изядохме още два банана и целунахме Аму защото й беше рожденият ден и изпяхме песничката за честит рожден ден. После на сутринта получихме нови дрехи от Аму като неин подарък за нас, Рахел беше махарани а пък ас бях Малък Неру.“
Аму беше поправила правописните грешки, а под разказчето беше написала: „Ако аз говоря с някого, можеш да ме прекъснеш само ако е много належащо. Ако ме прекъсваш, моля те, казвай Извинявай. Ще те накажа строго, ако не изпълняваш това нареждане. Моля те, довърши си поправките.“
Милата Аму.
Която никога не успя да довърши своите поправки.
Която трябваше да си събере багажа и да замине. Защото нямаше право да изразява мнението си. Защото Чако каза, че вече е разрушила достатъчно.
Милата Аму, която се върна в Айеменем с астма и с такова хъркане в гърдите, сякаш се чуваше как някакъв мъж вика отдалече.
Еста не я видя такава.
Безумна. Болна. Тъжна.
Последния път, когато Аму се върна в Айеменем, Рахел току-що беше изключена от Манастира Назарет (задето бе украсявала купчинки кравешки изпражнения с цветенца и се бе блъскала в по-големите ученички). Аму пък беше уволнена за пореден път — последната й служба бе в рецепцията на един евтин хотел — защото боледувала и много дни не се явявала на работа. Казали й, че хотелът не може да си позволи това. Имали нужда от по-здрав човек на рецепцията.
При това последно посещение Аму прекара цяла сутрин с Рахел в нейната стая. С останките от скромната си заплата беше купила за дъщеря си малки подаръци, увити в амбалажна хартия с налепени по нея цветни книжни сърца. Пакетче сладки пурички, металическа кутия за моливи и един брой от „Илюстрирана класика за деца“ — серия комикси от Пол Бъниан. Подаръците бяха подходящи за седемгодишно дете; Рахел беше вече почти на единайсет. Аму сякаш вярваше, че ако отказва да забележи как времето тече в живота на нейните близнаци, ако пожелае времето да спре, то наистина ще спре. Сякаш със силата на волята си можеше да продължи детството на своите деца докато се замогне, за да има възможност да ги прибере при себе си. Тогава щяха да продължат оттам, докъдето бяха стигнали. Да започнат пак от седемгодишната им възраст. Аму каза на Рахел, че е купила един брой от комиксите и за Еста, но ще го пази при себе си, докато си намери нова работа и започне да печели достатъчно, за да наеме стая, в която тримата да живеят заедно. Тогава щяла да иде в Калкута да прибере Еста и да му даде неговия комикс. Този ден не е далече, каза Аму. Той може да дойде днес-утре. Скоро плащането на наем нямало да е никакъв проблем. Каза, че се била кандидатирала за служба в системата на ООН и че навярно тримата щели да живеят в Хага и за тях да се грижи холандска прислужница. Но, от друга страна, Аму обясни, че можело да остане в Индия и да направи това, което винаги е искала — да открие училище. Не й било лесно, каза, да избере между кариера в образованието и служба в ООН, но не трябвало да се забравя едно — самият факт, че има избор, вече било привилегия.