Но засега, повтори тя, докато вземела решение, щяла да задържи при себе си подаръците за Еста.
Аму говори цяла сутрин без да спре. Задаваше въпроси на Рахел, но не й даваше възможност да отговори. Ако Рахел се опиташе да каже нещо, Аму я прекъсваше с нова своя мисъл или въпрос. Като че ли изпитваше ужас дъщеря й да не заговори като възрастен човек и да размрази Замразеното време. Страхът я правеше бъбрива. Тя го потискаше с брътвежа си.
Беше подпухнала от кортизон, с едро като луна лице, не беше вече стройната майка, която Рахел помнеше. Върху издутите й бузи кожата беше изопната и лъщеше, както лъщи белег от стара ваксинация. Когато се усмихваше, трапчинките й се изпъваха тъй силно, сякаш от това болеше. Къдравата й коса бе загубила блясъка си и висеше край подутото й лице като матова завеса. Носеше дъха си в стъклен инхалатор в окъсана дамска чанта. Кафяви изпарения „Бровон“. Всеки дъх, който поемаше, беше битка срещу железния юмрук, който се мъчеше да изстиска въздуха от дробовете й. Рахел наблюдаваше как майка й диша. При всяко вдишване вдлъбнатините до ключиците й се изопваха и се изпълваха със сенки.
Аму изкашля една храчка в носната си кърпа и я показа на Рахел.
— Винаги трябва да се проверява — прошепна тя дрезгаво, сякаш храчката беше списък с аритметични отговори, който трябва да се провери, преди да се предаде. — Когато е бяла, още не е узряла. Когато е жълта и с лош мирис, тогава е узряла и може да се изкашля. Храчката е като плод. Узрял или още не. Трябва да можеш да познаеш.
По време на обеда Аму се оригваше като шофьор на камион и казваше „Извинявайте“ с нисък, неестествен глас. Рахел забеляза, че по веждите й има нови косми, по-дебели и дълги като пипала. Аму се усмихваше на тишината около масата и отделяше парченцата пържена риба от костта. Отбеляза, че се чувствала като крайпътен знак, върху който птиците пускат курешките си. Очите й имаха странен, трескав блясък.
Мамачи я попита дали е пила и предложи да посещава Рахел колкото може по-рядко.
Аму стана от масата и излезе, без да каже нито дума. Дори и довиждане.
— Иди да я изпратиш — обърна се Чако към Рахел.
Рахел се престори, че не чува. Продължи да си яде рибата. Спомни си за храчката и едва не повърна. В този момент тя мразеше майка си. Мразеше я.
Повече не я видя.
Аму умря в една мръсна стая в Барат Лодж в Алепи, където беше отишла да търси работа и да разговаря с нечий секретар. Умря сама. Единствено шумният вентилатор на тавана й правеше компания; нямаше го Еста да легне зад гърба й и да й говори. Беше на трийсет и една години. Нито стара, нито млада, но на жизнеспособна, подходяща за умиране възраст.
Предната нощ се бе събудила, за да се отърве от един познат, явяващ й се често сън, в който към нея се приближават полицаи, щракат с ножици и искат да й отрежат косата. В Котаям постъпваха така с проститутките, които залавяха в базара — дамгосваха ги, за да знаят всички какви са. Вешии. А за новите патрулиращи полицаи да не е трудно да открият кого да тормозят. Аму винаги ги забелязваше по пазарите, жените с празен поглед и насилствено остригани коси в тази страна, където дългата, намазана с масло коса беше привилегия на морално чистите.
Тази нощ Аму се надигна в непознато легло, в непозната стая, в непознат град. Не знаеше къде се намира, не виждаше нищо познато около себе си.