Консервирането (изтискването, рязането, варенето, бъркането, рендосването, посоляването, сушенето, претеглянето и затварянето на бурканите) спря.
„Чако Саар вану“ — Дойде сър Чако, плъзна шепот. Острите ножове бяха оставени. Зеленчуците останаха полунарязани върху огромните металически тепсии. Ананасите — срязани до половина. Бързо се сваляха цветните гумени предпазители за пръстите (ярки, като весели плътни кондоми). Изпръскани ръце се миеха и се бършеха в кобалтовосини престилки. Изплъзнали се кичури коса се прибираха под белите забрадки. Всяко вдигнато под престилката мунду се спускаше надолу. Покритите с мрежа врати на фабриката се люшваха на пантите, после сами шумно се затваряха.
От едната страна на алеята, до стария кладенец, под сянката на кодамовото дърво, се събра мълчалива армия в сини престилки, да наблюдава в зелената горещина.
В сини престилки, с бели забрадки, като редица от синьо-бели знамена.
Ачу, Жосе, Аниан, Елаян, Кутиан, Виджаян, Вауа, Джой, Сумати, Амал, Анама, Канакама, Лата, Сушила, Виджаяма, Джоликути, Моликути, Люсикути, Бийна Мол (момичета с имена на автобуси). Началният тътен на недоволство лежеше покрит от дебел пласт лоялност.
Небесносиният плимът сви при портата и тръгна по чакълираната алея, като смачкваше дребни черупки и чупеше ситните червени и жълти камъчета. Децата се изсипаха от колата.
Отвързани фонтани от коса.
Сплескани алаброси.
Смачкани жълти клоширани панталони и любима чанта през рамо. Уморени от пътуването и сънливи деца. Последваха ги възрастните с подути глезени. От дългото седене.
— Пристигнахте ли? — провикна се Мамачи и обърна извитите си тъмни очила към новите звуци: затварящи се автомобилни врати, слизане от колата. Тя свали цигулката.
— Мамачи! — спусна се Рахел към своята красива сляпа баба. — Еста повърна! Посред „Звукът на музиката“. И…
Аму леко докосна дъщеря си. По рамото. И това докосване означаваше Шшшшт… Рахел се обърна и разбра, че тя участва в пиеса. Но имаше съвсем малка роля.
Беше само част от декора. Може би цвете. Или дърво.
Лице в тълпата. Сред групата граждани.
Никой не поздрави Рахел със здравей. Дори и Синята армия в зелената горещина.
— Къде е тя? — отправи Мамачи въпрос към звуците на колата. — Къде е моята Софи Мол? Ела при мен да те видя.
Докато говореше, чакащата мелодия, която се бе отделила от цигулката и трептеше над нея като чадър на храмов слон, се раздроби и леко се разпадна на прах.
Чако в своя костюм (за който Аму бе възкликнала Какво е станало с нашия „Човек от Народа?“) и с добре стегната вратовръзка триумфално поведе Маргарет Кочама и Софи Мол нагоре по деветте червени стъпала, сякаш носеше два трофея от тенис турнир, които току-що е получил.
И отново се казаха само дребните неща. Големите се таяха вътре, неизречени.
— Здравей, Мамачи — поздрави Маргарет Кочама с кротък учителски глас (който понякога можеше да звучи и строго). — Благодаря ти, че ни приемаш тук. Много ни беше нужно да се махнем оттам.
Мамачи усети лъх на евтин парфюм, примесен с пот от пътуването. (Самата тя пазеше шишенце с „Диор“ в меката му торбичка от зелена кожа, заключено в сейфа й.)
Маргарет Кочама пое ръката на Мамачи. Пръстите й бяха меки, рубинените пръстени твърди.
— Здравей, Маргарет — отговори Мамачи (нито грубо, нито любезно), без да сваля тъмните си очила. — Добре дошла в Айеменем. Съжалявам, че не мога да те видя. Както навярно знаеш, аз съм почти сляпа. — Говореше преднамерено бавно.
— О, няма нищо — откликна Маргарет Кочама. — И без това сигурно изглеждам ужасно. — Засмя се неуверено, като не знаеше дали отговорът й е бил правилен.
— Не е вярно — каза Чако и се обърна към Мамачи с горда усмивка, която тя не можеше да види. — Хубава е както винаги.
— Със съжаление научих за… Джо — добави Мамачи. В гласа й не звучеше искрено съжаление. Не много искрено.
Последва кратко мълчание — израз на съжаление за Джо.
— Къде е моята Софи Мол? — попита Мамачи. — Ела тук, за да те види баба ти.
Софи Мол бе заведена до Мамачи. Мамачи премести тъмните слънчеви очила върху косата си. Там те заприличаха на присвити котешки очи върху мухлясалата бизонска глава. Главата рече: „Не. В никакъв случай!“ На мухлясал бизонски.