Дори след присаждането на нови лещи, Мамачи различаваше единствено светлина и сянка. Ако до вратата стоеше човек, тя виждаше, че там има някой. Но не можеше да каже кой е. Разчиташе чек, разписка или банкнота само ако ги сложи тъй близко, че да опират в клепките й. Задържаше неподвижно това, което иска да прочете и местеше окото си по него. Плъзгаше го от дума на дума.
Рахел (в нейната феерична рокля) видя как Мамачи придърпва Софи Мол до очите си, да я разгледа. Да я прочете като чек. Да я огледа като банкнота. Мамачи (с по-здравото си око) видя червенокафява коса (Нне… почти руса), видя извивката на две обсипани с лунички бузи (Ммм… почти розови), видя синьо-сиво-сини очи.
— Носът на Папачи — заяви Мамачи. — Кажи ми, ти хубаво момиче ли си? — попита тя Софи Мол.
— Да — кимна утвърдително Софи Мол.
— И високо?
— Висока за възрастта си — отвърна Софи Мол.
— Много е висока — обади се Беба Кочама. — Много по-висока от Еста.
— Тя е по-голяма — поясни Аму.
— Въпреки това… — натърти на своето Беба Кочама.
Малко встрани от къщата Велута минаваше по прекия път през каучуковите дървета. Гол до кръста. Върху едното му рамо висеше намотка от изолирана електрическа жица. Носеше тъмносиньото си мунду с черни шарки, което свободно се развяваше над коленете му. На гърба му се виждаше късметлийското листо от родовото петно във формата на дърво (листото предизвикваше мусоните да идват навреме). Есенното листо върху тъмната нощ на кожата му.
Преди да излезе измежду дърветата и да стъпи на алеята, Рахел го видя, напусна пиесата и отиде при него.
Аму я видя, че отива.
Извън сцената тя проследи как двамата изпълняват сложния ритуал на официалния поздрав. Велута направи реверанс, както го бяха учили, а мундуто му се разпери като полата на английската млекарка в „Закуската на краля“. Рахел се поклони (и каза „поклони се“). После скачиха кутретата си и се здрависаха сериозно, като банкери на конференция.
В шарената сянка на тъмнозелените дървета Аму наблюдаваше как Велута вдига дъщеря й без никакво усилие, сякаш беше гумена кукла, надута с въздух. Когато той я подхвърляше, за да падне пак в ръцете му, Аму забелязваше върху лицето на Рахел върховното удоволствие на политнало във въздуха младо създание.
Виждаше коремните мускули на Велута да се изпъват и се надигат под кожата му като квадратчетата на шоколад. Чудеше се как неусетно тялото му се бе променило — от плоско момчешко тяло в тяло на мъж. Твърдо и с ясни очертания. Тяло на плувец. Тяло на плувец дърводелец. Излъскано с восъчна паста.
Имаше високи скули и внезапна бяла усмивка.
Усмивката му напомняше на Аму за Велута като малко момче. Как помагаше на Велия Паапен да брои кокосовите орехи. Как й поднасяше на отворената си длан малки подаръци, които бе направил за нея, та да може тя да ги вземе, без да го докосва. Лодчици, кутийки, малки вятърни мелници. Казваше й Амукути. Малка Аму. Макар да не беше по-малка от него. Гледаше го сега и си мислеше, че мъжът, в който се бе превърнал, твърде малко прилича на някогашното момче. Единственият багаж, който мъжът беше пренесъл от юношеството си, беше усмивката му.
На Аму изведнъж й се прииска Рахел да е видяла именно него на демонстрацията. Надяваше се той да е издигнал знамето и гневно свития юмрук. Надяваше се, че под грижливото прикритие на своята веселост той таи жив и пулсиращ гняв срещу самодоволния и добре подреден свят, от който тя така негодуваше.
Надяваше се да е бил той.
Изненадана беше от физическата лекота, с която дъщеря й общува с него. Изненадана, че детето й сякаш имаше и някакъв скрит свят, от който тя беше напълно изключена. Осезаем свят на усмивки и смях, в който тя, нейната майка, нямаше място. Аму смътно осъзна, че мислите й са леко обагрени с червеникавия оттенък на завистта. Не си позволяваше да прецени на кого завижда. На мъжа или на собственото си дете. Или просто на техния свят на скачени кутрета и неочаквани усмивки.
Мъжът в сянката на каучуковите дървета, по чието тяло танцуваха слънчеви петна, както държеше в ръце нейната дъщеря, вдигна очи и срещна погледа на Аму. Векове се изнизаха в краткотраен миг. Историята беше стъпила накриво, беше изненадана неподготвена. Съблечена като стара змийска кожа. Отпечатъците й, белезите й, раните й от някогашни войни, върнатите назад дни — всичко изчезна. На тяхно място остана една аура, едно ярко проблясване, което се виждаше така ясно, както водата в речното корито и слънцето на небосклона. Което се чувстваше така ясно, както топлината в горещ ден или дръпването на опънатата корда от лапнала стръвта риба. Нещо тъй очевидно, че никой не го забелязва.