В този краткотраен миг Велута вдигна очи и видя неща, които не бе виждал преди. Които досега са били извън полезрението му, скрити от наочниците на историята.
Прости неща.
Той видя например, че майката на Рахел е жена.
Че като се усмихне, има дълбоки трапчинки, които остават и след като усмивката е угаснала в очите й. Видя, че мургавите й ръце са закръглени, здрави, съвършени. Че раменете й лъщят, но очите й са някъде другаде. Видя, че когато й дава подаръци, вече няма защо да ги поднася на разтворена длан, за да не го докосне. Неговите лодчици и кутийки. Неговите малки вятърни мелници. Видя също, че навярно той не е единственият, който може да дава подаръци. Че и тя имаше подаръци, които може да му даде.
Това прозрение го прониза внезапно, като острие на нож. Едновременно студено и горещо. Появи се само за миг.
Аму видя че той е видял. И отмести поглед. Той също. Демоните на историята се върнаха, за да ги приберат. Да ги завият отново в нейната стара оръфана кожа и да ги завлекат до местата, където в действителност живеят. Където законите на любовта определят кой трябва да бъде обичан. И как. И колко.
Аму се върна на верандата и влезе отново в пиесата. Разтреперана.
Велута сведе поглед към Посланик Пръчкоподобно Насекомо в ръцете му. Свали я на земята. Той също трепереше.
— Я виж каква си днес! — засмя се, като огледа смешната натруфена рокля на Рахел. — Колко си красива! Да не би да се жениш?
Рахел се нахвърли върху подмишниците му и започна да го гъделичка безмилостно. Кис-кис-кис, кис-кис-кис!
— Аз те видях вчера — съобщи му тя.
— Къде? — Велута направи гласа си писклив и изненадан.
— Лъжец — отвърна му Рахел. — Лъжец и преструван. Аз наистина те видях. Ти беше комунист, носеше риза и знаме. И се направи, че не ме виждаш.
— Айо каштам — възкликна Велута. — Какво говориш! Бих ли направил такова нещо? Ти ми кажи — би ли направил Велута такова нещо? Трябва да е бил отдавна-загубеният брат близнак.
— Кой отдавна-загубен брат близнак?
— Урумбан, глупаче… Дето живее в Кочи.
— Кой Урумбан? — В този миг видя насмешливо пламъче в очите му. — Лъжец! Ти нямаш брат близнак! Не беше Урумбан! Ти беше!
Велута се засмя. Смехът му беше чудесен и истински.
— Не съм бил аз — повтори той. — Аз бях болен на легло.
— Виждаш ли, усмихваш се! Това значи, че си бил ти възрази Рахел. — Усмивката ти значи, че си бил ти.
— Така е само на английски! — отвърна Велута. — На малайаламски моят учител винаги казваше: „Усмивката значи, че не съм бил аз.“
Мина малко време, докато Рахел прецени какво значи това. После пак започна да го гъделичка. Кис-кис-кис!
Все още засмян, Велута надникна в пиесата и потърси Софи.
— Къде е нашата Софи Мол? Я да я видим. Ти сети ли се да я доведеш, или я остави на летището?
— Не гледай там — настойчиво го спря Рахел.
Тя се качи на циментовия бордюр, който отделяше каучуковите дървета от алеята, и закри с ръце очите на Велута.
— Защо? — попита той.
— Защото аз не искам — отвърна Рахел.
— Къде е Еста Мон? — попита Велута, а в това време на гърба му, стиснал кръста му с крака, висеше един Посланик (маскиран като Пръчкоподобно Насекомо, дегизирано като фея от аерогарата) и продължаваше да закрива очите му с лепкави ръчички. — Не съм го виждал.
— А-а, ние го продадохме в Кочин — засмя се Рахел. — За една торба ориз. И за едно фенерче.
Къдричките на твърдата й рокля притискаха грапави дантелени цветя до гърба на Велута. Дантелени цветя и едно щастливо листо бяха цъфнали на един черен гръб.
Но когато Рахел потърси Еста в пиесата, видя, че там го няма.
В пиесата се появи Кочу Мария; изглеждаше още по-ниска зад високата торта.
— Тортата пристигна — съобщи тя по-силно на Мамачи.
Кочу Мария винаги говореше малко по-силно на Мамачи, защото допускаше, че слабото зрение автоматично се отразява и на другите сетива.
— Кандо, Кочу Марийе? — откликна Мамачи. — Виждаш ли нашата Софи Мол?