— Кандо, Кочама — отвърна много високо Кочу Мария. — Виждам я.
Усмихна се на Софи — много широко. На ръст беше точно колкото Софи. Въпреки всичките си усилия бе по-ниска от сирийските християни.
— Има цветовете на майка си — каза Кочу Мария.
— Ала носа на Папачи — настоя Мамачи.
— Не знам дали е така, но е много красива — изкрещя Кочу Мария. — Сундари кути. Тя е едно малко ангелче.
Малките ангелчета имаха кожа с цвета на плажен пясък и носеха широки панталони.
Малките дяволчета имаха калнокафява кожа, облечени бяха във феерични рокли за летището, а на челата им се виждаха бабунки, които можеха да се превърнат в рогца. На главите им имаше фонтани, прикрепени с Любов-в-Токио. Имаха навик да четат отзад-напред.
Ако се вгледате по-внимателно, можете да забележите Сатаната.
Кочу Мария пое двете ръце на Софи, обърна ги с дланите нагоре, вдигна ги до лицето си и вдъхна дълбоко.
— Какво прави тя? — искаше да знае Софи, чиито нежни лондонски ръце бяха стиснати от мазолести айеменемски длани. — Коя е тази жена и защо мирише ръцете ми?
— Тя е готвачката — обясни Чако. — По този начин те целува.
— Целува ли ме? — Софи Мол не беше убедена, но се заинтересува.
— Прекрасно! — възкликна Маргарет Кочама. Това е нещо като подушване. Мъжете и жените също ли си правят така?
Нямаше намерение да прозвучи точно в този смисъл, затова се изчерви. Във вселената се образува дупка във формата на засрамена учителка.
— О, постоянно! — каза Аму, а думите й прозвучаха малко по-високо, не само като саркастично пошушване, както бе възнамерявала. — По този начин си правим бебетата.
Чако не я плесна.
Затова и тя не му го върна.
Въздухът на очакването се нажежи.
— Мисля, че дължиш извинение на жена ми, Аму — обади се Чако с покровителствен и собственически глас (като се надяваше, че Маргарет Кочама няма да го поправи: „Бивша жена, Чако“ и да помаха розата пред лицето му).
— О, не! — извика Маргарет Кочама. — Грешката беше моя. Съвсем нямах намерение да прозвучи така… исках просто да кажа… че е прекрасно да си представиш, че…
— Въпросът ти беше напълно оправдан — прекъсна я Чако. — Затова мисля, че Аму трябва да ти се извини.
— Трябва ли да се държим като някакво току-що открито проклето, забравено от Бога племе? — попита Аму.
— О, Боже! — въздъхна Маргарет Кочама.
В гневната тишина, която настъпи в пиесата (Синята армия все още наблюдаваше в зелената горещина), Аму отиде до плимъта, извади куфара си, трясна вратата и се отправи към своята стая; раменете й лъщяха. Всички останаха учудени откъде се е научила на такава наглост.
И то наистина си бе за учудване.
Защото Аму не беше получила такова образование, нито беше чела такива книги, нито бе срещала подобни хора, които да й повлияят да мисли по друг начин.
Тя просто беше животно от такава порода.
Още в ранно детство беше започнала да се отнася с пренебрежение към приказките за Татко Мечок и Мама Меца, които я караха да чете. В нейната версия Татко Мечок биеше Мама Меца с бронзови вази. Мама Меца понасяше побоищата с безмълвно примирение.
Като стана малко по-голяма, Аму взе да забелязва как баща й плете своята отвратителна паяжина. Беше чаровен и учтив с посетителите, ако пък бяха бели, държанието му ставаше почти сервилно. Пред обществото правеше парични дарения на сиропиталища и клиники за прокажени, за да изглежда изтънчен, щедър и морално чист човек. Но останеше ли насаме със съпругата и децата си, превръщаше се в чудовищен, подозрителен тиранин, със злобна и коварна душа. Биеше ги и ги унижаваше, а после ги принуждаваше да страдат от завистта на приятели и роднини, че имат такъв прекрасен съпруг и баща.
Аму беше прекарвала студени зимни нощи в Делхи, скрита в храстите около дома им (за да не я видят хората от добрите семейства), защото Папачи се е върнал от работа в лошо настроение, бил е нея и Мамачи и ги е изгонил от къщи.
В една такава нощ Аму, тогава деветгодишна, се криеше заедно с майка си в храстите и наблюдаваше стройния силует на Папачи, който се движеше от стая в стая. Но очевидно не беше достатъчно задоволен от това, че е набил жена си и дъщеря си (по онова време Чако се учеше и не беше вкъщи), та започна да дърпа и събаря пердетата, да рита мебелите, счупи една настолна лампа. Един час след като изгаснаха светлините, въпреки страха и молбите на Мамачи, малката Аму се промъкна в къщата през вентилационната шахта, за да спаси новите си гумени ботуши, които обичаше повече от всичко на света. Сложи ги в една книжна торба и се прокрадна отново в дневната, когато лампите внезапно светнаха.