(Ей, г-н Маймунджия, защо ти е тъй червен задникът?)
Пандийил тооран ройапол неракамутири нераиджи нджан.
(Ходих да сера в Мадрас и го одрах до кръв.)
Над неприличните въпроси и отговори на лодкарската песен във фабриката се издигна гласът на Рахел:
— Еста! Еста! Еста!
Еста не отговори. Той прошепна припева на песента, наведен над гъстия конфитюр. Тиййоме Титоме Тарака Титоме Тийм.
Покритата с мрежа врата изскърца и една Фея от Летището с бабунки на челото, с червени пластмасови слънчеви очила в жълти рамки надникна вътре; гърбът й бе осветен от слънцето. Фабриката беше в гневни цветове. Осолените лимончета бяха червени. Крехкото манго беше червено. Долапът за етикети беше червен. Прашният слънчев лъч (който Уса никога не ползваше) беше червен.
Покритата с мрежа врата се затвори.
Рахел застана сред празната фабрика със своя фонтан от коса, прихванат с Любов-в-Токио. Чу глас на монахиня, който пееше лодкарската песен. Ясно сопрано, което се носеше над оцветени изпарения и циментови вани.
Тя се обърна към Еста, наведен над червената смес в черния казан.
— Кво искаш? — попита Еста, без да вдига очи.
— Нищо — отвърна Рахел.
— Тогава защо дойде тук?
Рахел не отговори. Настъпи кратко враждебно мълчание.
— Защо гребеш конфитюра? — попита Рахел.
— Индия е свободна страна — каза Еста.
Никой не можеше да оспори това.
Индия беше свободна страна.
Можеше да добиваш сол. Да гребеш конфитюр, ако желаеш.
Оранжадено-лимонаденият човек можеше да си влезе направо през вратата, покрита с мрежа.
Ако пожелаеше.
А пък Аму щеше да му поднесе сок от ананас. С лед.
Рахел седна на ръба на циментовата вана (щръкналите краища на подплатената й с канаваца и украсена с дантела пола, леко се потопиха в туршията от крехко манго) и пробва няколко от гумените предпазители за пръсти. Три мухи месарки ожесточено се блъскаха в покритата с мрежа врата и искаха да влязат вътре. Бухалът Уса наблюдаваше мълчанието с дъх на туршия, което лежеше между близнаците като рана.
Пръстите на Рахел бяха Жълти Зелени Сини Червени Жълти.
Еста беше спрял да бърка конфитюра. Рахел стана да си отива. За следобедния си сън.
— Къде отиваш?
— Някъде.
Рахел свали новите си пръсти и остана с пръсти в естествен цвят. Не жълти, не зелени, не сини, не червени. Не жълти.
— Аз отивам при Акара — заяви Еста. Без да вдига очи. — В къщата на Историята.
Рахел спря и се извърна, а една безцветна нощна пеперудка с необикновено гъсти мъхести снопчета по гърба разтвори хищнически крилца върху сърцето й.
Бавно ги разтвори.
После бавно ги затвори.
— Защо? — попита Рахел.
— Защото всичко може да се случи на всекиго отвърна Еста. — Най-добре е да си подготвен.
Това не можеше да се оспори.
Вече никой не ходеше в къщата на Кари Сайпу. Велия Паапен твърдеше, че той бил последният, който я е виждал. Казваше, че била свърталище на духове. Беше разправил на близнаците как се е срещнал с призрака на Кари Сайпу. Случило се преди две години. Бил отишъл на отсрещния бряг на реката да търси мускатово орехче, което да стрие заедно с пресен чеснов лук за Чела, жена му, болна от туберкулоза. Изведнъж усетил миризма на пушек от пура (познал миризмата, защото Папачи пушел същите пури). Велия Паапен се извъртял и метнал сърпа си по посока на миризмата. Приковал призрака до ствола на едно каучуково дърво, където според Велия Паапен — оня стоял и досега. Прикована от сърп миризма, от която изтичала чиста кехлибарена кръв и молела за пури.
Велия Паапен после не успял да намери дървото с мускатови орехчета и трябвало да си купи нов сърп. Но бил доволен, че благодарение на светкавичните му рефлекси (въпреки ипотекираното му око) и на хладнокръвието му той принудил призрака-педофил да прекрати кръвожадното си скитничество.
Поне докато някой не се поддаде на хитростите на призрака и не го освободи от сърпа, като му даде пура.
Това обаче, което Велия Паапен не знаеше (макар да знаеше почти всичко), бе, че къщата на Кари Сайпу е Къща на Историята (чиито врати са заключени, а прозорците й са отворени). Не знаеше, че вътре предци с дъх на пожълтели географски карти и със загрубели нокти на краката шепнат на гущерите по стената. Не знаеше, че Историята използва задната веранда за място, където договаря своите условия и събира налозите си. Че неустойките водят до страшни последствия. Че в деня, избран от Историята да направи баланса на счетоводните си книги, Еста щеше да запази разписката за налози, платени от Велута.