Велия Паапен нямаше и представа, че Кари Сайпу взема в плен мечтите и ги домечтава. Че ги изтръгва от умовете на минаващи хора, както децата изваждат стафидите от сладкиш. Че онези, за които най-много копнее, мечтите, които най-много обича да домечтава, са крехките мечти на двуяйчни близнаци.
Бедният стар Велия Паапен, да бе знаел, че Историята ще избере него за свой пълномощник, че неговите сълзи ще задвижат Ужаса, навярно не би се перчил като млад петел на айеменемския пазар, не би се хвалил как е преплувал реката със сърп в уста (с киселия вкус на желязо по езика). Как го е извадил от устата си само за миг, когато е коленичил, за да измие ипотекираното си око от речния пясък (понякога, особено в дъждовните месеци, в речната вода имаше пясък), и как тъкмо в този миг е усетил пушек от пура. Как взел сърпа, завъртял се и го запратил по миризмата, като по този начин приковал призрака завинаги. Всичко станало с едно-единствено, плавно, атлетическо движение.
По-късно, когато разбра своята роля в Плановете на Историята, вече беше твърде късно да се върне назад. Сам беше заличил следите от стъпките си. Пълзейки заднешком с метла в ръка.
Във фабриката мълчанието отново се спусна и се сгъсти около близнаците. Ала този път мълчанието беше различно. Мълчанието на една стара река. Мълчание на рибарите и на восъчнобледите сирени.
— Само че комунистите не вярват в призраци заяви Еста, сякаш продължаваха разговор, в който се търси решение на проблема с призраците. Разговорът им излизаше на повърхността и изчезваше под земята като планински поток. Понякога можеше да бъде чут от други хора. Друг път не.
— Ние ще станем ли комунисти? — попита Рахел.
— Може да се наложи.
Думи на Еста Практичния.
Далечни гласове на хора още не преглътнали последните трохи от тортата си и приближаващите стъпки на Синята Армия принудиха другарите да похлупят своята тайна.
Тя беше консервирана, затворена херметически и прибрана. Една тайна във форма на крехко червено манго, сложена в циментовата вана. И наблюдавана от Бухала.
Червеният дневен ред беше уточнен и съгласуван:
Другарката Рахел щеше да се прибере за следобедната си дрямка и да лежи будна, докато Аму заспи.
Другарят Еста щеше да намери знамето (което Беба Кочама бе принудена да развява) и да чака Рахел край реката, където щяха (в съответствие с Мисъл № 2):
б) Да се подготвят да бъдат подготвени.
Съблечена детска феерична рокля (полуконсервирана) стоеше насред пода в затъмнената спалня на Аму.
Навън въздухът беше нащрек, светъл и горещ. Рахел лежеше до Аму съвсем будна, по гащичките за летището. Виждаше избродираните на кръстчета цветя от завивката на сини кръстчета върху бузата на Аму. Чуваше следобеда, който също беше на сини кръстчета.
Бавното въртене на вентилатора на тавана. Слънцето зад завесите.
Жълтата оса, която бръмчи върху стъклото на прозореца и издава едно опасно б-з-з-з.
Учуденото примигване на гущерче.
Бавно пристъпващи кокошки на двора.
Звукът на слънцето, което изсушава прането. Прави белите спални чаршафи хрупкави. Втвърдява колосаните сарита. Кремаво-бели и златни.
Червени мравки върху жълти камъни.
Една сгорещена крава, която страда от горещината. М-у-у-у. В далечината.
Миризмата на лукавия призрак на един англичанин, прикован със сърп към каучуковото дърво и учтиво молещ за пура.
„Хм… извинете. Да имате случайно хм… една пура?“
С учителски глас. О, Боже.
И Еста, който я чака. До реката. Под мангостиновото дърво, донесено и посадено от преподобния Е. Джон Айп след посещението му в Мандалей.
На какво беше седнал Еста?
На каквото сядаха винаги под мангостиновото дърво. Нещо сиво и петнисто. Покрито с мъх и лишеи, потулено сред папрат. Нещо, което земята искаше да си върне. Не беше пън. Нито скала…
Преди да довърши мисълта си, Рахел скочи и хукна.
През кухнята, покрай дълбоко заспалата Кочу Мария. С дебели бръчки като внезапно нахлул носорог в престилка с къдрички.