Но не можеше да я мрази.
Когато се усмихваше, имаше дълбоки трапчинки. А очите и гледаха винаги другаде.
Лудост се прокрадна през една пукнатина в Историята. Случи се в един-единствен миг.
След като бяха стъргали с шкурката цял час, Рахел си спомни за следобедната си дрямка. Скочи и хукна. Препъваше се в зелената следобедна горещина. Следвана от брат си и от една жълта оса.
Надяваше се, молеше се, Аму да не се е събудила и да не е видяла, че я няма.
11
Богът на дребните неща
Този следобед Аму сънува, че се носи нагоре, че весел еднорък мъж я притиска до себе си в светлината на газена лампа. Той нямаше друга ръка, с която да прогонва сенките по пода около него.
Сенки, които само той виждаше.
Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.
Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.
Тя би могла да погали с пръсти тялото му и да усети как гладката му кожа настръхва. Би могла да остави пръстите си да се спуснат надолу до края на плоския му корем. Да се спуснат небрежно върху лъскавите шоколадови квадратчета. Би могла да остави следи от настръхнала кожа върху тялото му, като следи от тебешир върху черна дъска, като полъх на ветрец върху оризова нива, като белите ивици, оставени от реактивните самолетчета върху синьото черковно небе. Би могла да направи това много лесно, но не го стори. Той също би могъл да я докосне. Но не го стори, защото в здрача, зад светлината на газената лампа, имаше метални сгъваеми столове, наредени в кръг, а на столовете седяха хора със слънчеви очила с наклонени рамки, и наблюдаваха. Всички притискаха под брадичките си лакирани цигулки и държаха лъковете си под еднакъв наклон. Всички седяха с кръстосани крака, левия върху десния, а левият крак на всеки от тях потреперваше.
Някои от хората имаха вестници. Други нямаха. Някои надуваха мехурчета от слюнка. Други не. Но в очилата на всички се отразяваше газената лампа.
Зад кръга от сгъваеми столове започваше плаж, осеян със счупени сини шишета. Безшумните вълни донасяха нови шишета, за да се счупят на брега, а при отлива си отнасяха старите обратно. Чуваха се назъбени звуци от стъкло, което се удря в стъкло. На една скала в морето, осветен от пурпурна светлина, стоеше плетен люлеещ се стол с облегалка и дръжки от махагоново дърво. Беше счупен.
Морето беше черно, а пяната му — зелен бълвоч.
Риби се хранеха с разтрошени стъкла.
Нощта беше опряла лакти върху водата, а иззад трошливите й крила надничаха падащи звезди.
Нощни пеперудки осветяваха небето. Нямаше луна.
Той можеше да плува, с едната си ръка. Тя плуваше със своите две.
Неговата кожа беше солена. Нейната също.
Неговите стъпки не оставяха следи по пясъка, той не накъдряше водата, не се отразяваше в огледала.
Тя би могла да го докосне с пръсти, но не го стори. Двамата просто стояха заедно.
Неподвижно.
Кожа до кожа.
Лек цветен бриз надигаше косата й, развяваше я като вълнист шал около рамото му, което свършваше рязко като скала, защото от него не започваше ръка.
Мършава червена крава с щръкнали тазобедрени кости се появи и веднага заплува в морето, без да намокри рогата си и без да се обръща назад.
В съня си Аму летеше с тежки потрепващи крила и спря да си почине под кожата на съня си.
На бузата й се бяха отпечатали сините рози, бродирани с кръстат бод върху завивката.
Усещаше, че над съня й висят като две тъмни разтревожени луни лицата на децата й и очакват да ги пусне вътре.
— Мислиш ли, че умира? — чу тя как Рахел прошепва на Еста.
— Това е следобеден кошмар — отговори Точният Еста. — Тя много сънува.
Ако я докоснеше, не можеше да говори с нея, ако я обичаше, не можеше да си тръгне, ако приказваше, не можете да чува, ако се биеше, не можеше да победи.
Кой беше той, едноръкият мъж? Кой би могъл да бъде? Богът на Загубите? Богът на Дребните Неща? Богът на Настръхналата кожа и на Внезапните Усмивки? На Кисело-металическите Миризми — като миризмата на стоманените перила в автобусите, и като мириса от ръцете на автобусния кондуктор, който се е държал за тях?