Имаше много мухи.
За да наблюдават последните обреди около мъртвия слон, парии пускаха хвърчила, които падаха в близките дървета. Надяваха се, не без основание, да получат нещо от гигантските вътрешности. Например един огромен жлъчен мехур. Или обгорял грамаден далак.
Не останаха разочаровани. Нито пък напълно задоволени.
Аму забеляза, че и двете й деца са покрити със ситен прах. Като две нееднакви парчета кейк, леко поръсени с пудра захар. Между черните къдрици на Рахел се бе появила и една руса. Къдрица от задния двор на Велута. Аму я хвана с два пръста.
— Казвала съм ви и по-рано — смъмри ги тя. — Не искам да ходите в неговата къща. Това ще причини само неприятности.
Не уточни какви неприятности. И тя самата не знаеше.
Като не го назова по име, тя почувства, че някак си го въвлича в обърканата интимност на този следобед, белязан със синята бродерия на кръстчета и с песента от транзистора-мандарина. Като не го назова по име, тя осъзна, че сключва съюз между своя Сън и Света. И че акушерките на този съюз са — или ще бъдат — нейните покрити с прах от дървени стърготини двуяйчни близнаци.
Тя знаеше кой е той — Богът на Загубата. Богът на Дребните Неща. Безспорно го знаеше.
Изключи радиото-мандарина. В следобедната тишина, обточена със светли ивици, децата й се сгушиха в нейната топлина. В нейния мирис. Покриха глави с косата й. Усещаха по някакъв начин, че в съня си тя се беше отдалечила от тях. Сега я викаха да се върне с дланите на малките си ръце, притиснати върху голата кожа над диафрагмата й. Между блузата и фустата. Радваха се, че кожата от обратната страна на дланите им е също тъй кафява, както кожата върху корема на майка им.
— Еста, гледай — каза Рахел, докосвайки линията от мек мъх, която водеше на юг от пъпа на Аму.
— На това място сме те ритали. — Еста прокара криволичеща сребърна пътека с пръстчето си.
— Това в автобуса ли беше, Аму?
— По завоите на шосето през чаената плантация?
— Когато Баба е трябвало да ти придържа корема?
— Трябваше ли да си купите билети?
— Ние причинявахме ли ти болка?
А после, без да променя тона си, Рахел зададе въпроса:
— Мислиш ли, че той може да ни е загубил адреса?
Едва доловима пауза в дишането на Аму накара Еста да докосне със средния си пръст средния пръст на Рахел. Така, допрели среден пръст до среден пръст върху красивия корем на майка си, те престанаха да задават въпроси.
— Тук те е ритнал Еста, а пък тук — аз — каза Рахел. — … Там Еста, тук аз.
Двете деца си поделиха седемте сребърни следи върху корема на майка си, останали от времето на бременността. После Рахел долепи устни върху корема на Аму и го засмука, дръпна меката плът в устата си и отметна назад глава, за да се полюбува на кръглото петно от лъскава слюнка и на леко червените следи от зъбите й върху майчината кожа.
Аму се учуди на прозрачността на тази целувка. Целувка чиста като стъкло. Незамъглена от страст или желание — тези две кучета, които спят дълбоко у всички деца и ги чакат да пораснат. Това беше целувка, която не изисква ответна целувка.
Не беше мъглява целувка, носеща въпроси и очакваща отговори. Като целувките на веселите едноръки мъже в сънищата.
Аму се измори от собственическото разпореждане на децата й с нея. Искаше да си вземе тялото. Беше нейно. Отхвърли близнаците, както кучката отхвърля кутретата си, когато са й омръзнали. Надигна се и уви косата си на кок под тила. После спусна крака от леглото, отиде до прозореца и разтвори завесите.
Коса следобедна светлина наводни стаята и огря две деца върху леглото.
Близнаците чуха да се затваря ключалката в банята на Аму.
Щрак.
Аму се огледа в дългото огледало на вратата на банята и видя как се появява призракът на собственото й бъдеще и й се присмива. Консервиран. Сив. С влажни очи. С отпечатък от бродирани на кръстат бод рози върху отпусната му, хлътнала буза. Увехнали гърди, увиснали като мокри чорапи. Суха като кокал между краката, с коси, бели като перушина. Редки. Чупливи като изсушена папрат.