Точно кой звяр, другарят Пилай не им подсказа. Навярно е искал да каже, че Бима търси човека, скрит в него, защото без съмнение няма звяр, който да достигне до безграничното, безкрайно изобретателно изкуство на човешката омраза. Нито един звяр не може да постигне нейния обхват и сила.
Розовият купол потъмня и пусна към земята топъл сив дъждец. Тъкмо когато Естапен и Рахел излизаха през портите на храма, в него влезе К.Н.М. Пилай, олизан след маслената си баня. На челото му имаше паста от сандалово дърво. Капки дъжд блестяха по мазната му кожа като главичките на кабърчета. В двете си длани носеше малка купчинка свежи жасминови цветчета.
— Охо! — извика той с пискливия си глас. — Вие сте тук! Значи още ви интересува родната ви индийска култура? Добре, добре. Много добре.
Близнаците — нито груби, нито учтиви — не му отговориха. Прибраха се вкъщи заедно. Той и тя. Ние и Нас.
13
Песимистът и оптимистът
Чако се беше изнесъл от своята стая и щеше да спи в кабинета на Папачи, за да могат Софи Мол и Маргарет Кочама да се настанят в неговата стая. Малка стая с прозорец към вече смалената и поизоставена каучукова плантация, която преподобният Е. Джон Айп беше купил от свой съсед. Една врата я свързваше с голямата къща, а друга (отделният вход, направен от Мамачи, за да може Чако да задоволява дискретно своите „Мъжки Потребности“), водеше направо в страничното крило.
Софи Мол сега спеше на малко походно легло, разпънато за нея до голямото. Бръмченето на бавния вентилатор на тавана изпълваше главата й. Синьо-сиво-сините й очи се отвориха.
Будна.
Жива.
Бодра.
Сънят беше прогонен изведнъж.
За първи път, откакто бе умрял Джо, тя не помисли първо за него, като се събуди.
Огледа стаята. Не движеше, а само въртеше очните си ябълки. Като пленен шпионин на вражеска територия, който крои драматично бягство.
Ваза с небрежно подредени и вече клюмнали цветя бе поставена върху масата на Чако. Стените бяха покрити с книги. Един долап със стъклени врати беше натъпкан с повредени дървени самолетни модели. Счупени пеперуди с умоляващи очи. Дървени жени на лош цар, които линеят от зла дървена магия.
Хванати в капан.
Само една, нейната майка Маргарет, беше избягала в Англия.
Стаята се въртеше около спокойния хромов център на сребърния вентилатор на тавана. Един бежов гущер с цвят на недопечена бисквита я съзерцаваше с любопитство. Софи Мол си помисли за Джо. Нещо в нея се преобърна. Тя затвори очи.
Спокойният хромов център на сребърния вентилатор на тавана започна да се върти в главата й.
Джо можеше да ходи на ръце. А когато се спускаше по стръмнина с велосипеда, можеше да вкарва вятъра в ризата си.
На съседното легло Маргарет Кочама още спеше. Лежеше по гръб със сключени под ребрата ръце. Пръстите й бяха подути и сватбената й халка очевидно бе болезнено впита. Бузите й висяха от двете страни на лицето, от което скулите изглеждаха високи и изпъкнали, а устата — дръпната надолу в безрадостна усмивка, през която проблясваха зъби. Беше оскубала гъстите си вежди и от тях според сегашната мода бяха останали две тънки като черта от молив дъги, които й придаваха леко учудено изражение дори и насън. Изскубаните косми отново прорастваха и напомняха стърнище. Лицето й бе зачервено. Челото й лъщеше. Но руменината криеше бледност. И потисната тъга.
Тънкият плат на роклята й от памук и полиестер — тъмносин на бели цветя — се беше отпуснал и очертаваше контурите на тялото, издигаше се над гърдите, спускаше се във вдлъбнатината между дългите й силни крака, сякаш и той не бе свикнал с горещината и се нуждаеше от дрямка.
Върху нощната масичка стоеше поставената в сребърна рамка черно-бяла сватбена снимка на Чако и Маргарет Кочама, направена пред черквата в Оксфорд. Преваляваше сняг. Първите пресни снежинки се стелеха по улицата и по тротоара. Чако беше облечен като Неру. В бяла риза и тесни панталони на гънки край глезена под черна връхна дреха с права яка. Раменете му бяха поръсени със снежинки. В бутониерата му имаше роза, а от горното му джобче се подаваше върхът на носна кърпа, сгъната на триъгълник. Беше с лъснати черни обувки с връзки. Имаше вид на човек, който се присмива на себе си и на своето облекло. Като че ли се е издокарал за маскарад.
Маргарет Кочама беше в дълга ефирна рокля, с евтина тиара върху късо подстриганата й къдрава коса. Беше вдигнала булото от лицето си. Маргарет и Чако бяха еднакво високи. Изглеждаха щастливи. Тънки и млади, посмръщени от слънцето в очите им. Гъстите, тъмни вежди на младоженката бяха сключени и контрастираха приятно на бялата сватбена ефирност. Смръщен облак с вежди. Зад тях стоеше едра, внушителна жена с дебели глезени, със закопчани отгоре до долу копчета на дългото палто. Майката на Маргарет Кочама. Двете малки внучки стояха от двете й страни, в плисирани шотландски полички и чорапи с еднакви пискюлчета. И двете момиченца се смееха и бяха покрили уста с ръце. Майката на Маргарет Кочама гледаше настрани, не в обектива, сякаш предпочиташе да я няма.