И все пак Катцен знаеше, че едно нещо, което бе научил от лекциите, е истина. Ако оцелееха, най-дълбоките им рани нямаше да са физически, а психически. И с удължаване на пленничеството им намаляваше възможността да лекуват посттравматичния им стрес. Щяха да изпадат в паника или да чувстват хронична отпадналост в резултат на постоянното преживяване на онова, което търпяха в момента. Гадната смрад и крясъците. Мрак или мъчение. Пот, стичаща се от подмишниците им. Всичко.
Погледна към Кофи. В неговото ембрионално положение и в отнесения му поглед виждаше себе си и другите. Времето, което бяха прекарали, завързани в РОЦ, им беше дало възможност да преживеят първата фаза на дългия емоционален път, типичен за пленниците — отказът да приемат действителността. Сега все повече и повече ги притискаше вцепеняващата тежест на осъзнаването. Тази фаза щеше да продължи с дни. Щяха да я последват спомени за по-щастливо време, накъдето вече се беше запътил Кофи. И накрая идваше решителността.
Ако оцелееха дотогава.
Катцен затвори очи, но сълзите му продължаваха да се стичат. Сега Роджърс ръмжеше като затворено в клетка куче. Белезниците му дрънчаха, докато се гърчеше и ги опъваше. Редник Девон спокойно му говореше и се опитваше да му помогне да запази самообладание.
— Аз съм с теб — казваше му с тих и много развълнуван глас. — Всички ние сме с теб…
— Всички! — извика от ямата от лявата страна на Катцен редник Пъпшоу. — Всички ние сме с теб.
Ръмженето на Роджърс скоро се превърна в крясъци. Кратки, яростни и мъчителни. Катцен повече не можеше да чува гласа на Сондра. Пъпшоу проклинаше и Фил чу, че Мери Роуз повръща в ямата отдясно. Трябваше да е тя. Седен все още беше в безсъзнание.
Не можеше да се чуе нормален човешки звук. За няколко минути терористите бяха превърнали група от образовани, интелигентни хора в отчаяни или уплашени зверове. Ако не бе един от тях, той би се възхитил на простото умение, с което го бяха постигнали.
Не можеше просто да седи тук. Катцен се обърна, сграбчи решетката и се изправи на крака.
Кофи вдигна поглед към него.
— Фил?
— Да, Лоуел?
— Помогни ми да се изправя. И аз искам да се протегна, но проклетите ми крака са като от гума.
— Естествено — отвърна Катцен. Пъхна ръце под мишниците му и му помогна да стане на крака. После предпазливо го пусна. — Добре ли си?
— Да, струва ми се. Благодаря. Ами ти?
Той се обърна към стената на ямата.
— Отвратително. Лоуел, трябва да ти кажа нещо. Не станах само за да се раздвижа.
— Какво искаш да кажеш?
Катцен погледна нагоре към решетката. Роджърс пронизително крещеше. Бореше се с болката и губеше.
— О, за бога, спрете! — простена Фил. Сведе очи и поклати глава. — Господи Боже, накарай ги да спрат.
Кофи изтри чело с носната си кърпичка.
— Каква ирония. Сега сме в задния двор на Господ и Той не ни слуша. Или пък ако слуша — извинително прибави, — трябва да има някакъв план, който не мога да проумея.
— Аз също — отвърна Катцен. — Освен ако грешим ние, а тези хора са правите. Може би Господ всъщност е на тяхна страна.
— На страната на такива чудовища? Съмнявам се. — Направи две крачки напред и застана до колегата си. — Фил? Защо все пак се изправи? Какво искаш да направиш?
— Имам намерение да сложа край на това.
— Как?
Катцен опря глава на стената на ямата.
— Посветил съм се на спасяването на застрашени животни и екосистеми. Постигал съм това чрез действие, като рискувам живота си.
— Ти си железен човек — рече Кофи. — Казвал съм ти го много пъти. А аз? Не зная доколко ще мога да издържа на… на това. — Бързо вдигна поглед нагоре и после сведе очи. После поверително се наведе към съкилийника си. — Ако мислиш да опиташ да се измъкнеш оттук, с теб съм. Предпочитам да умра в бой, отколкото като страхливец. Предполагам, че съм достатъчно силен за това.
Катцен го погледна на слабата светлина.
— Нямам намерение да се бия, Лоуел. Просто мисля да сложа край на това.
— Как?
Роджърс започна да вие по-високо отпреди и той стисна клепачи. После викът рязко спря, защото генералът успя да се овладее. Но сърцето на Катцен се разкъсваше. Той се наведе по-близо до Кофи.