За щастие не се нуждаеше от много сън. Като дете в Тел Авив чувстваше, че пропуска нещо, когато спи. Като юноша се боеше да не пропусне нещо след залез-слънце. А като възрастен имаше толкова много работа през нощта.
„Някой ден всичко ще ти се върне тъпкано“ — помисли си.
След като го откараха до ливанската граница, Фалах успя да измине първата част от пътуването си без почивка. Това беше двайсет и седем километровото разстояние до началото на Бекаа. Там откри маслинова горичка, достатъчно отдалечена от черния път. Покрит с паднали листа за топлина и укритие, Фалах виждаше ливанските планини на запад и подножията на Антиливанската верига на изток. Бе се погрижил мястото да е така разположено, че лъчите на изгряващото между върховете слънце да го целунат, преди да огреят планините и да събудят другите в долината.
Всъщност всяко село в Сирия и Ливан имаше различен стил на обличане. Наметалата, робите, панталоните и полите с характерни мотиви, цветове, ленти и украшения тук бяха по-разнообразни, отколкото където и да е другаде на света. Някои от стиловете се основаваха на традицията, други — на функционалността. Сред кюрдите, които живееха в южната част на долината, единствената традиционна дреха беше кърпата за глава. Преди да напусне Тел Неф, Фалах бе влязъл в „килера“ — натъпкана догоре гардеробна — за да се облече за ролята си на пътуващ селскостопански работник. Беше си избрал дрипава черна роба, черни сандали и характерна черна твърда кърпа за глава. Взе си също тежки слънчеви очила в черни рамки. Под износената, свободна роба носеше на кръста си стегнат гумен колан, на който бяха закачени две торбички. В едната, на десния му хълбок, имаше фалшив турски паспорт с кюрдско име и адрес в кюрдско село. Сега се казваше Арам Тунас от Семдинли. В торбичката носеше и малка радиостанция.
В другата имаше четиридесет и четири милиметров револвер „Магнум“, взет от кюрдски затворник. В торбичката до радиостанцията носеше кодирана карта, отпечатана с органично мастило върху сушена агнешка кожа. Ако го хванеха, щеше да я изяде. Освен това му бяха дали парола, по която да го познае всеки от американската спасителна група. Това беше изречението, произнесено от Моисей в „Десетте Божи заповеди“: „Аз ще се заселя в тази земя“. Боб Хърбърт бе решил, че паролата за тази мисия в Близкия Изток трябва да е нещо свещено, но не от Корана или от Библията, което някой би могъл да произнесе случайно. После, когато го попитаха за името му, трябваше да каже, че е шейх на индийците. Ако го заловяха и изтръгнеха паролата чрез мъчения или наркотици, имаше голям шанс да не се сетят да го питат за втората част. Така самозванецът щеше да се издаде, като съобщеше на американците името от паспорта на Фалах.
На лявото си рамо беше преметнал голям мях за вода от кравешка кожа, а на дясното — платнена торба с чисти дрехи, храна и ВАП — войскови аудиоприемник. Устройството се състоеше от малка, сгъваема параболична антена, аудиоприемник/предавател и компактен компютър, който съдържаше дигитално записващо устройство и филтърна програма, основана на принципите на Доплеровия ефект. Той позволяваше подбор на звуци успоредно или на пластове. При натискането на един от бутоните на миниатюрната клавиатура първият получен сигнал отстъпваше мястото си за следващия. Ако акустиката позволяваше, ВАП можеше да се чува зад ъгли. Аудиоданните можеха също да се записват за по-късно излъчване.
По-малко от пет минути след събуждането си Фалах се наведе над един поток и всмука вода през ментова сламка. Докато се наслаждаваше на студената вода, радиостанцията му завибрира. Уредът можеше да се настрои и да звъни. Когато обаче работеше под прикритие или търсеше противник, който можеше да се крие навсякъде, това не беше желателно.
Приклекнал, той дъвчеше сламката, докато говореше. Никога не сядаше на открито. При опасност така много по-бавно можеше да се изправи на крака.
— Ana rahgil achmel muzehri — каза той на арабски. — Аз съм фермер.
— Inta mineyn? — попита събеседникът му. — Откъде си?
Фалах позна гласа на старши сержант Вилнай също както той със сигурност го беше познал. Въпреки това двамата размениха паролите като мярка за сигурност.
— Ana min Beirut — отвърна Фалах. — От Бейрут съм. — Ако бе ранен, щеше да отговори „Ana min Hermil“. А ако го бяха пленили, паролата щеше да е „Ana min Tyre“.
Веднага щом каза, че е от Бейрут, старши сержант Вилнай произнесе:
— Осем, шест, шест, десет, нула, двеста и седемдесет.